Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Тази благоприятна среда служеше за убежище на няколко вида животни, някои от които бяха определено отвратителни.

Датка протегна ръка, за да подкрепи Врай. Тя слезе от стълбата и се озова в естествено помещение с формата на балон. Вътре работеха три неугледни мръсни жени. Те поздравиха Врай и продължиха да стържат трески от стените на дървото и да пълнят ведрото с тях.

Брасимипът имаше вкус на пащърнак или по-скоро на ряпа, ала нагарчаше. Хората го ядяха само когато нямаха с какво друго да се хранят. Обикновено той служеше за храна на свинете, от чието мляко приготвяха ратела, основната зимна напитка на Олдорандо.

От едната страна излизаше тесен коридор. Той водеше до най-горния клон на дървото, чиито листа се подаваха на повърхността на известно разстояние от ствола. Зрелите брасимипи имаха шест клона. Най-горните бяха оставяни да се развиват без външна намеса. Тъй като бяха най-близо до повърхността, те служеха за убежище на разнообразни гадини.

Датка посочи към централния тунел, който потъваше надолу в мрака. Заслиза. След миг колебание Врай го последва. Жените спряха работата си, наблюдавайки я, като се усмихваха отчасти със съчувствие, отчасти с присмех. Тя влезе направо в тунела, където бе тъмно като в рог. Под нея се простираше вечният мрак на земните недра. Помисли си, че също като Шей Тал трябва да се спусне в света на духовете, за да събере познание въпреки протестите на учителката й.

Тунелът бе белязан с възрастови пръстени. Те се използваха за стъпала. Той бе достатъчно тесен, за да може всеки слизащ или изкачващ се да опре плътно гръб в отсрещната му стена и да бъде в безопасност.

В ушите им шумеше издигащият се въздух. Нещо подобно на паяжина като жив призрак докосна страната на Врай. Тя с мъка потисна вика си.

Слязоха до точката, където вторите клони се отделяха от основния стълб. На това място имаше друго балонообразно помещение, още по-тясно от горното. Стояха с глави, опрени една до друга. Врай усещаше аромата на Датка и чувстваше тялото му, притиснато до нейното. Нещо в нея се раздвижи.

— Виждаш ли светлините? — попита я той.

Гласът му бе напрегнат. Тя се бореше със себе си, ужасена от сластта, която я обземаше. Ако този мълчалив човек я докоснеше с пръст, тя щеше да падне в обятията му, щеше да разкъса кожите си, да остане съвсем гола и да се съвкуплява с него върху тъмното подземно ложе. Завладяха я приятни и мръсни представи.

— Искам да се върна горе — каза тя, думите с труд излизаха от устата й.

— Не се страхувай. Погледни светлините.

Тя се огледа като в сън, все още долавяше мириса на тялото му. Беше се вторачила във второто разклонение от повърхността надолу. Там зърна точици светлина като звездици — галактики червени звезди, заключени в дървото.

Датка се размърда пред нея и с рамото си засенчи чудните съзвездия. Хвърли нещо като възглавница в ръцете й. Беше леко, покрито — както си помисли тя — с влакна, корави като козината на стънджбег. Очите-звезди я гледаха, без да мигнат. Объркана, тя не можеше да разбере какво е това.

— Какво е това?

Вместо отговор — може би най-после той бе усетил желанието й, но ако беше така, нима не можеше да й отговори още по-категорично — Датка я помилва по лицето с непохватна нежност.

— О, Датка! — въздъхна тя.

Обзе я трепет — започна отвътре и обхвана цялото й тяло. Не можеше да се контролира.

— Излизаме. Не се страхувай.

Когато се появиха на дневна светлина, черните прасета се ровеха из листата на брасимипа. Светът изглеждаше ослепително светъл, звънтенето на брадвите — непоносимо високо, ароматът на джасиклите — безсмислено силен.

Врай седна и апатично заразглежда животното в ръцете си. То бе в състояние, подобно на фагорите мумии — свито на кълбо с напъхан в опашката нос, а четирите му крака прилежно бяха подгънати под коремчето. Бе неподвижно, сякаш направено от стъкло. Тя не можеше да го изправи. Очите му я фиксираха с далечен поглед и не мигаха между неподвижните клепачи. Върху прашносивото му кожухче се забелязваха бледи цветни ивици.

До известна степен тя го мразеше, както мразеше Датка — толкова равнодушен към женските чувства, че бе взел потрепването й за страх. Ала все пак, слава Богу, че наивността му я бе предпазила от позор — усещаше и благодарност, и презрение.

— Това е глоси — рече Датка и приклекна до нея, като косо я гледаше в очите, сякаш бе объркан.

— Госи ли?

За миг се зачуди дали той не се опитва да изглежда необичайно забавен.