Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Стенописите бяха доста непохватни като изпълнение. Много от тях се бяха повредили. Той вдигна поглед към високия алков — там, където бе жертвеният олтар, а камъкът бе някак по-тъмен от нещо, което би могло да бъде кръв. Високо на стената, за да не може да бъде достигнато от вандали и да бъде изтрито, висеше изображение на Утра. Шей Тал стоеше, вторачила поглед в него, а ръцете й, свити в юмруци, бяха плътно прилепени до бедрата й.

Утра бе представен до кръста в кожено наметало. Очите му блестяха, поставени върху тясно животинско лице с изражение, което би могло да бъде описано като състрадателно. Цветът на лицето му беше син, изобразяващ идеалния цвят на небето, което той обитаваше. Чорлава бяла коса като грива обрамчваше главата му. Ала най-стряскащото различие от човешките норми бе чифт рога, които стърчаха нагоре от черепа му и завършваха със сребърни звънчета.

Зад Утра се виждаха други фигури от забравената, митология, наежени и изобилстващи из цялото небесно пространство. На лявото и дясното му рамо бяха кацнали двата небесни Стража. Баталикс бе изобразен като вол с брада, посивял и стар, а от копието му излизаха лъчи светлина. Фрейър бе по-голям, силна зелена маймуна с пясъчен часовник около врата. Копието му бе по-голямо от това на Баталикс и също излъчваше светлина.

Шей Тал се извърна и каза живо:

— А сега да пристъпим към експеримента, ако Гойджа Хин е готов.

— Видя ли онова, което искаше?

Той бе объркан от резкостта й.

— Не знам. По-късно може и да разбера. Имам намерение да изпадна в състояние за общуване с духовете. Бих искала да попитам някой стар свещеник, дали Утра властва в долния свят, както господства на земята и в небето. Каква непоследователност…

Междувременно Гойджа Хин извеждаше Мик от конюшнята под Голямата кула. Той бе надзирател на робите, човек, който носеше всички белези на професията си. Беше нисък, ала изключително набит, с къси мускулести ръце и крака. Чертите му не хармонираха с нискочелото му лице, украсено с извити бакенбарди. Облеклото му бе от лицева кожа, носеше кожен камшик, с който не се разделяше ни денем, ни нощем. Всички познаваха Гойджа Хин, човек непроницаем както за удари, така и за мисли.

— Хайде, Мик, дивак такъв, време е да бъдеш полезен — говореше той с обичайното си ниско ръмжене.

Мик полека излезе и тръгна послушно, тъй като бе израснал в робство. Той бе фагор, най-дълго бе робувал в Олдорандо и си спомняше предшественика на Гойджа Хин — човек с много по-ужасен вид и държане. В сплъстения му кожух тук-там се подаваха черни косми. Лицето му бе набръчкано, а торбичките под очите му бяха пълни със секреция.

Винаги бе покорен. По тази причина Ойре стоеше до него да го утешава. Докато тя го потупваше по приведените рамена, Гойджа Хин го сръга с тоягата.

Ойре действаше като посредник и бе помолила баща си да разреши на Шей Тал да използва фагора при експеримента й. Аоз Рун, без много да се замисля, й бе казал да вземе Мик, тъй като фагорът беше вече стар.

Двете човешки същества заведоха Мик до един завой на Ворал, където реката бе дълбока. Недалеч се издигаше полуразрушената кула на Шей Тал. Когато стигнаха, Шей Тал и Лейнтал Ей вече ги чакаха. Магьосницата се бе вторачила в дълбините на реката, сякаш се опитваше да разгадае тайните й, страните й бяха хлътнали и тя гледаше с отсъстващ поглед.

— Е, Мик — изрече предизвикателно тя, когато звярът се приближи, и го заразглежда преценяващо. Мършави кожени торбички висяха от гърдите и корема му. Гойджа Хин вече беше завързал ръцете зад гърба му. Главата на фагора се въртеше неспокойно между приведените му рамене. Когато зърна Ворал, той с вълнение пъхна език в ноздрите си няколко пъти, като издаде нисък изплашен вик. Нима водата щеше да го превърне в ледена статуя?

Гойджа Хин грубо поздрави Шей Тал.

— Завържи краката му един за друг — заповяда тя.

— Не го наранявай много — примоли се Ойре. — Познавам Мик от дете, много е послушен. Като деца ни оставяше да го яздим, нали, Лейнтал Ей?

Всички се обърнаха към него и той излезе напред.

— Шей Тал няма да го нарани — увери той Ойре и й се усмихна. Тя го гледаше въпросително.

Привлечени от очакваното вълнуващо преживяване, няколко жени и момчета надойдоха и застанаха на групички край брега.

На това място реката беше дълбока и се извиваше към близкия бряг, който бе само десетина сантиметра над повърхността на водата. Отсреща, където бе по-плитко, тънка коричка лед се бе запазила от лъчите на слънцето под надвесения над нея бряг. Тя се издаваше към средата на реката и образуваше прозрачни спирали, сякаш самата вода ги бе гравирала с нож.