Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Не, глоси. Зимуват в брасимипите на топло. Занеси го у дома си.

— Двете с Шей Тал сме ги виждали западно от реката. Хоксни. Така се наричат, когато станат от зимния си сън.

А какво щеше да си помисли Шей Тал, ако…

— Вземи го — повтори Датка. — Подарък от мен.

— Благодаря — отвърна тя с презрение. Стана, всичко се бе върнало отново на мястото си.

Откри, че на бузата си има кръв — там, където я бе докоснал с наранената си ръка.

Робите продължаваха да кълцат чудовищното туловище. Беше дошъл Лейнтал Ей и разговаряше с Тант Ейн и Аоз Рун. Ловецът в черните кожи повика енергично Датка, като размаха заповеднически ръка над главата си. С прощален поглед към Врай Датка се запъти към Господаря на Ембрудок.

Заетостта на мъжете не означаваше нищо за нея. Напъха глосито в плоската си пазва и тръгна надолу към далечните кули.

Когато чу, че някой тича след нея, настигайки я, тя си каза: „Е, вече е твърде късно…“, ала беше Лейнтал Ей.

— Ще вървя с теб, Врай.

Забеляза, че той бе в отлично настроение.

— Мислех, че имаш неприятности с Аоз Рун.

— О, той винаги става малко нервен след търкания с Шей Тал. Всъщност е велик. И аз съм доволен от стънджбега. Сега, когато времето се затопля, те все по-трудно се намират.

Децата продължаваха да се плискат край гейзерите. Лейнтал Ей остана във възторг от нейното глоси и изрази възхищението си със следната ловджийска песен:

— В добро настроение си… Ойре мила ли е с теб?

— Ойре винаги е мила.

Тръгнаха всеки по пътя си: Врай — към полуразрушената кула, където показа подаръка си на Шей Тал. Тя разгледа животинчето.

— Не добро за ядене в този период на съществуването си. Може да е отровно.

— Нямам намерение да го ям. Искам да го запазя, докато се събуди.

— Животът е сериозно нещо, скъпа. Може и да останем гладни, ако Аоз Рун наистина се настрои срещу нас.

Тя загледа мълчаливо Врай, както напоследък все по-често обичаше да прави.

— Ще му се опря. Не държа на материалните неща. Към себе си мога да бъда също толкова безжалостна, както той към мен.

— Но той наистина… — започна Врай.

Гласът й изневери. Не можеше да произнесе убедителните думи, затова по-възрастната жена уверено продължи:

— Както ти казах, трябва незабавно да осъществя две неща. Първо, ще направя един експеримент, за да изпитам способностите си. После ще се спусна в света на шепнещите и ще поговоря с Лойланун. Сега тя трябва да знае повече от мен. В зависимост от онова, което ще науча и от двете неща, може да реша да напусна завинаги Олдорандо.

— О, недей, моля те, госпожо! Сигурна ли си, че тъкмо това трябва да сториш? Кълна се, че ако тръгнеш, ще дойда с теб!

— Ще видим. А сега ме остави, моля те.

Усещайки празнота в душата си, Врай се изкачи в полуразрушената си стая. Тръшна се на кушетката.

— Трябва ми любовник, това е всичко. Любовник… Животът е толкова безсмислен…

Ала след малко стана и погледна през прозореца към небето, където се носеха облаци и птици. Е, да си тук е по-добре, отколкото да си в подземния свят, където Шей Тал се готвеше да ходи.

Припомни си песента на Лейнтал Ей. Жената, която я бе съчинила — ако бе жена, — е знаела, че снегът накрая ще изчезне и ще се появят цветя и животни. Може би ще стане тъкмо така.

От нощните си наблюдения знаеше, че в небето има промени. Звездите не бяха духове, а огньове. Те не горяха в скалите, а във въздуха. Представи си огромен огън в откритото пространство. С приближаването му топлината щеше да се почувства осезателно. Вероятно двамата Стражи щяха да се приближат до техния свят и да го стоплят.

Тогава глоситата щяха да се върнат към живота, да се превърнат във весело тичащи хоксни, както се пее в песента.

Тя реши да се съсредоточи върху астрономията. Звездите знаеха повече от шепнещите, каквото и да говореше Шей Тал, макар да бе шокиращо да не си съгласен с такава известна личност.

Врай скри глосито в топлия ъгъл до кушетката си, обви вълнуващото я животинче с кожи, така че да се показва само личицето му. Желанието й беше то да се съживява с всеки изминал ден. Говореше му шепнешком и го окуражаваше. Копнееше да го види пораснало, да тича из стаята й. Ала след няколко дни блясъкът в очите на глосито се замъгли и изгасна — животинчето издъхна, без да мигне.

Отчаяна, Врай го отнесе на ронещия се връх на кулата и запрати вързопчето оттам надалеч. То все още бе обвито в кожи, сякаш бе мъртво бебе.