Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Когато той млъкна, тя го окуражи с усмивка:

— Вярваш ли, че навремето Олдорандо е бил по-голям от сега?

Той я погледна с леко наклонена на една страна глава.

— Известно ми е, че наричаш града ферма. Ала той оцелява. Той е центърът на Космоса. Е, това не е отговор на въпроса ти. Приятели, вие открихте овес и ръж на север оттук, нека говорим за тях. Доколкото се простират моите познания, навремето тези места са били грижливо поддържани ниви, оградени, за да не влизат дивите животни. Нивите принадлежали на Ембрудок. По тези места растели много други житни растения, които били добре обработвани. Сега отново ги култивирате, което е много мъдро. Знаете, че се нуждаем от хинин за дъбенето на кожите. Трябва да го имаме. Наистина вярвам — е, знам…

Той млъкна, после тихо продължи:

— Огромни гори с високи дървета, които давали и хинин, и дървен материал, растели и на запад, и на север. Наричали района Кейс. Тогава било горещо, нямало никакъв студ.

Една се обади:

— Времето на топлината е легенда, останала от свещениците. Приказка от рода на онези, които би трябвало да забравим в академията. Ние със сигурност знаем, че навремето е било по-студено от сега. Попитай баба ми.

— Онова, което казвам, е, че доколкото се простират познанията ми, преди да стане студено, е било горещо — изрече Датнил Скар, като бавно се чешеше по посивялата си глава. — Трябва да се опитате да разберете тези неща. Много човешки живота са изминали, безброй години. Доста исторически факти са изчезнали. Знам: вие, жените, си мислите, че мъжете са против това да учите. Може и да сте прави, но аз съм искрен, като ви казвам, че трябва да подкрепите Шей Тал въпреки трудностите. Като майстор разбирам колко ценно е знанието. То извира от дълбините на общността като изворна вода.

Когато свърши, те станаха и вежливо му изръкопляскаха.

Два дни по-късно, когато Фрейър залязваше, Шей Тал неспокойно крачеше из стаята си в изолираната кула. Отдолу се чу вик. Тя тутакси си помисли за Аоз Рун, макар гласът да не бе неговият.

Зачуди се кой ли се е осмелил да излезе извън огражденията, когато вече се смрачаваше. Подаде глава през прозореца и зърна Датнил Скар — фигурата му слабо се открояваше в сумрака.

— О, качи се, приятелю! — викна му тя.

Шей Тал слезе да го посрещне. Той се появи с нервна усмивка на лицето, стиснал кутия в ръцете си. Двамата седнаха на каменния под и се загледаха един друг, после тя му наля рател.

След като поговориха за обикновени неща, майсторът започна:

— Мисля, знаеш, че скоро ще се оттегля като майстор на гилдията на кожарите. Главният ми помощник ще заеме мястото ми. Остарявам, а той отдавна знае всичко, на което съм го учил.

— Затова ли дойде?

Майсторът се усмихна и поклати глава.

— Идвам тук, майко Шей, защото аз… защото като човек, много видял, се възхищавам от теб. Не, нека ти го кажа. Винаги съм обичал и съм служил на тази общност, вярвам, че и ти вършиш същото, въпреки че мнозина от мъжете ти се противопоставят. Ето защо реших да направя нещо хубаво за теб, докато все още мога.

— Ти си добър човек, Датнил Скар. В Олдорандо го знаят. Общността има нужда от добри хора.

Той кимна с въздишка.

— Служил съм на Ембрудок — или Олдорандо, както би трябвало да го наричаме — всеки миг от живота си, никога не съм спирал. И все пак не минаваше и ден…

Той замълча свенливо, усмихна се и продължи:

— Вярвам, че говоря на сродна душа — не е минавал и ден, откакто бях младеж, в който да не съм се чудил… да не съм се чудил какво ли става по другите места, далеч, далеч от нас.

Млъкна, прокашля се и продължи по-решително:

— Ще ти разкажа една история. Съвсем накратко. Спомням си ужасните зими в моята младост, когато фагорите ни нападаха, а след това идваха болестите и гладът. Мнозина умряха. Фагорите също умираха, макар тогава да не го знаехме. Беше толкова тъмно! Кълна се, че сега дните са много по-светли… Както и да е, след като ни нападнаха и убиха много хора, фагорите оставиха едно момче. Името му беше… срамувам се да призная, че съм го забравил, но доколкото се простират познанията ми, беше нещо като Криндълшеди. Дълго име. Навремето ясно си го спомнях. Годините ме накараха да го забравя. Криндълшеди идваше от една страна далеч на север, наречена Сиборнал. Казваше, че това е земя на вечните ледници. Бях избран за главен чирак в моята гилдия, а в Сиборнал той е трябвало да стане свещеник, така че и двамата бяхме посветени в професиите си. Той, Криндълшеди или както му беше там името, беше на мнение, че животът ни е лесен. Гейзерите затопляха Олдорандо. Като млад член на свещеничеството приятелят ми тръгнал с няколко колонисти на юг, за да избягат от студа. Пристигнали на по-добро място на брега на някаква река. Там трябвало да се бият с местните жители на обетованата земя, наречена… е, името й е избледняло след всички тези години. Разразила се жестока битка, в която Криндълшеди — ако това бе името му — бил ранен. Оцелелите избягали, ала били заловени от фагорите-нашественици. Беше щастлив, че се е отървал от тях. А може би са го оставили, защото беше ранен. Направихме, което можахме, за да помогнем на момчето, ала само след месец то почина. Плаках за него. Но дори тогава му завиждах, защото бе видял нещо от света. Разказа ми, че в Сиборнал ледът имал много нюанси и че бил красив.