Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Осъзна, че е гладен.

Объркан и отчаян, той заудря по портата. Като че ли никой не го чуваше. Заваля сняг — бавно, ала упорито. Стоеше с вдигнати над главата си юмруци. Изплю се и плюнката пльосна върху дъските. Това за баща му. Презираше го за слабостта му. Спомни си колко бой бе изял от ръката му. Защо не бе набил и фагорите?

Най-после се обърна и с отвращение тръгна през снега надолу по хълма. Захвърли копието на баща си в храстите.

Глад и умора се бореха за надмощие, ала Юли стигна до Варк. Надеждите му мигновено изчезнаха. Не беше останала нито една неразкъсана йелка. Хищници се бяха довлекли отвсякъде и се бяха гощавали с месото им. Бяха останали единствено кожи и купчини оглозгани кости. Завика от ярост и безпомощност.

Реката бе замръзнала и върху дебелия лед се бе натрупал сняг. Застърга го с крака и погледна. Труповете на удавените животни си лежаха заледени; главата на едно от тях се бе провесила към тъмното течение. Огромни риби глозгаха очите му.

Като работеше усърдно с копието си, Юли проби дупка в леда, разшири я и зачака с вдигнато копие. Във водата пляскаха перки. Той удари. Риба на сини петна с отворена от удивление уста проблесна на върха на копието, когато го извади — от нея се стичаше вода. На дължина бе колкото двете му педи. Изпече я на слаб огън и тя стана невъобразимо вкусна. Сви се и спа два часа сред дънерите. После закрачи на юг по вечния път на миграцията.

Фрейър и Баталикс размениха дежурството си в небето, а той все още вървеше — единствената движеща се фигура в пустошта.

— Майко — викна на жена си старият Хазеле, преди още да е влязъл в колибата. — Майко, погледни какво открих до Тримата смешници.

А старицата му Лорел, куца по рождение, подскочи към вратата, измъкна носа си навън в хапещия студ и рече:

— Няма значение какво си открил. Дошли са господа от Пановал по работа.

— Пановал ли? Чакай да видят какво намерих до Тримата смешници. Имам нужда от помощ, майко. Излез, не е толкова студено, пропиля си живота в тази къща.

Постройката беше невероятно груба. Просто Хазеле беше струпал речни камъни, някои от които по-високи от човешки ръст, и беше напъхал между тях дъски и дървета. Отгоре бе покрита с кожи, върху които растеше трева. Дупките по стените бяха обрасли с лишеи и бяха запушени с кал за изолация, а на много места от къщата стърчаха стволове на дървета, така че цялата приличаше на умрял таралеж. Към главната постройка бяха прилепени допълнителни помещения в същия импровизиран стил. Бронзови комини се впиваха в намусеното небе и тихо димяха; в някои стаи се сушаха кожи, в други се продаваха. Хазеле бе и трапер, и търговец и бе спечелил достатъчно, така че сега, към края на жизнения си път, можеше да си позволи да има съпруга и шейна, теглена от три кучета.

Къщата бе кацнала на стръмна скала, която завиваше на изток в продължение на мили. Скалата бе обсипана със заоблени камъни, на места разцепени на части, другаде натрупани един върху друг. Те служеха за убежище на дребни животни и представляваха добър източник на улов за стария трапер, който не беше вече склонен да пътува надалеч, както правеше в годините на своята младост. Бе дал имена на някои от по-големите струпвания и Тримата смешници бе едно от тях. Там бе изкопал солница, откъдето черпеше материал за обработката на кожите.

По-малки камъни се търкаляха по скалата, всеки заснежен откъм източната страна, като количеството скреж се променяше според вида на камъка, сочейки точно посоката, откъдето свиреше западният вятър на Преградните планини. Някога тук е имало плажна ивица по бреговете на отдавна изчезнало море; тук е бил северният бряг на континента Кампанлат, ала тогава времената са били по-благоприятни.

На изток от Тримата смешници растеше гъсталак от бодливи храсти. Те се бяха настанили на завет зад камъните и от време на време пускаха по някой зелен лист. Старият Хазеле ценеше тези листа и навсякъде около храстите бе поставил капани, за да не ги ядат малките животинчета. Именно там, оплетено сред острите клонки, лежеше момчето, което бе открил и което сега влачеше с помощта на Лорел към топлината на свещения си дом.

— Не е дивак — доволно рече жена му. — Погледни как е извезана наметката му — със сини и червени мъниста. Красиви са, нали?

— Не се заплесвай по тях, а му дай малко супа.

Лорел така и направи. Тя леко потупваше Юли по гърлото, за да влезе супата надолу, ала пациентът й потрепери, закашля се, седна и шепнешком си поиска още. Докато го хранеше, жената беше свела поглед надолу и с присвита уста гледаше слабото му лице и ушите му, окървавени от безбройните ухапвания на насекоми, кръвта, събрана и засъхнала под яката му. Тя го притисна до себе си, прегърна го под мишницата си и го залюля, припомняйки си древното щастие, което никога повече не би могла да изпита.