Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Докато развързваше колана от шейната, забеляза няколко копия. Вероятно са искали да ги продадат, ала не са могли. Не се помая. Измъкна едното от придържащата го каишка и го подхвана преценяващо — разбра, че ще му е трудно да го метне. Ала копието бе извънредно остро.

Върна се до коритото, побутна единия с крак и той с грухтене се изтъркаля по гръб. Юли вдигна копието, сякаш се прицелваше в риба, и го прободе през наметката в ребрата и сърцето. Жертвата му направи ужасно конвулсивно движение. Изражението му бе нечовешко, очите — широко отворени. Той седна, сграбчи дръжката на копието, клюмна върху него, после бавно се свлече назад с дълга въздишка, завършваща с хъркане. Устата му избълва смесица от повръщане и кръв. Другарят му само помръдна и промърмори нещо в съня си.

Юли разбра, че бе замахнал толкова яростно, че копието се бе забило в земята. Върна се до шейната за ново и направи с другия мъж същото, каквото и с първия, пак успешно. Шейната беше негова. Впрягът също.

На слепоочието му пулсираше една вена. Съжаляваше, че жертвите му не бяха фагори. Събра скимтящите асокини и ги изведе от мястото.

Бледи талази светлина затанцуваха по небето, заобиколено с високи планински хребети. Юли видя ясно една пътека, по-скоро път, който се разширяваше с всяка измината миля. Водеше нагоре до щръкнали към небесата скали. В основата им момчето откри защитена от ветровете висока долина, охранявана от забележителен замък.

Той бе от камък, а задната му част бе вградена в скалите. Имаше широки стрехи, за да може снегът да се свлича от покрива направо върху пътя. Пред замъка, до спуснатата дървена бариера, която преграждаше пътя, стояха на стража четирима мъже.

Когато единият, чиито кожи бяха украсени с лъскави бронзови знаци, излезе напред, Юли спря.

— Кой си ти, момче?

— С двама приятели съм. Търговци сме, както сами виждате. Те се движат след мен, с другата шейна.

— Не ги виждам.

Говореше със странен акцент: не на онзи олонецки, който Юли бе свикнал да слуша в Преградните планини.

— Идват всеки миг. Не познахте ли впряга на Грипси? — и замахна с камшик по посока на кучетата.

— Познах ги, разбира се. Добре ги познавам. Тази кучка не носи името си напразно.

Той пристъпи встрани и махна с яката си десница.

— Хайде, вдигайте!

Бариерата се вдигна, камшикът изсвистя, Юли се промъкна и всичко бе наред.

Когато за пръв път зърна Пановал, дъхът му спря.

Пред него се извисяваше огромна скала, толкова стръмна, че снежинка не можеше да се задържи върху нея. Върху гладката й стена бе издялан в огромни размери образът на Акха Великия — приклекнал в традиционната си поза, с колене, почти опрели в раменете, обвил ръце около коленете си, събрал обърнати нагоре длани, за да опази в тях свещения пламък на живота. Главата му бе голяма със сплъстена коса. Получовешкото му лице всяваше ужас в сърцето на всеки, който го видеше. Дори бузите му бяха страшни. Ала огромните му бадемови очи бяха ласкави, а в обърнатите му устни и величествените вежди се четеше и тъга, и ярост.

До левия му крак имаше отвор в скалата, изглеждащ още по-малък поради гигантското изображение. Когато шейната се приближи, стана ясно, че всъщност той е огромен, вероятно три пъти по-висок от човешки ръст. Вътре се виждаха светлини, стражи със странни маниери и странен акцент, със странни мисли в главата.

Момчето изпъчи млада гръд и закрачи смело напред.

Ето как Юли пристигна в Пановал.

Никога нямаше да забрави влизането си в Пановал и сбогуването с поднебесния свят. Като в сън направляваше шейната покрай стражите, покрай рехавата горичка от окаяни дръвчета. Спря, за да обхване с поглед покритото пространство пред него, в което толкова много хора изживяваха дните си. Влажната мъгла се примесваше с тъмнината, за да образува един изрисуван град с форми, ала без очертания. Беше нощ. Малцината скитащи се наоколо бяха увити с дебели дрехи, които пък на свой ред бяха увенчани с ореол мъгла — обгърнала ги целите, плаваща над главите им, движеща се зад тях на слаби вихри като гънките на плащ. Всичко беше от камък, издялан и превърнат в стени, прегради, сергии, къщи, кошари и стълбища — защото огромната тайнствена пещера навлизаше нагоре и навътре в планината и през вековете бе надробена на малки площадки, всяка една отделена от другата със стълбища и подпорни стени.

Факли примигваха на всяко стъпало. Косият им пламък не осветяваше коридорите, а гъстия влажен въздух, който димът още повече сгъстяваше.