Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Всички тези институции изглеждаха в очите на Юли тъй величествени, че той не можеше да схване несправедливостта им.

Трябваше му малко време, за да разбере всъщност колко изкъсо бяха държани хората. Изобщо не се учудваха на системата, в която бяха родени. Ала Юли, свикнал с откритите пространства и твърде ясните закони за оцеляване, бе удивен от това, че всяко тяхно движение се подчиняваше на някакво правило. И в същото време се чувстваха изключително привилегировани.

С товара си от законно получени кожи Юли смяташе да закупи щанд до магазинчето на Кайле и да завърти търговия. Откри, че съществуват множество подзакони, които забраняват нещо толкова обикновено. Не можеше да търгува, ако не притежава щанд, освен ако няма специално разрешително, а за това Юли трябваше да бъде роден като член на гилдията на амбулантните търговци. Освен това беше необходимо да е преминал период на чиракуване, да е получил известна квалификация — нещо като изпит, което можеше да разреши само свещеничеството. Нуждаеше се и от сертификат в две части, издаден от милицията, заедно със застраховка и препоръки. Нито пък имаше право да търгува, ако обитава убежище. Той и сега не можеше да притежава стаята, която Туска бе наела за него, освен ако не е официално признат от милицията. Нямаше възможност да получи и най-елементарната квалификация: вярата в Акха и доказателство за редовното си служене на божеството.

— Много е просто. Най-напред, тъй като си дивак, трябва да отидеш при свещеник.

Това му заяви остролик милиционерски капитан, пред който Юли трябваше да се яви. Срещата се състоя в малка каменна стая, чийто балкон бе на метър-метър и нещо над една от терасите на Пазара, откъдето човек можеше да наблюдава всичко, което става на площада.

Капитанът носеше дълго наметало в черно и бяло над обичайните кожи, които служеха за облекло. На главата си бе сложил бронзов шлем със свещения символ на Акха — два вписани кръга с две радиални линии. Кожените ботуши стигаха до средата на прасците му. Зад него стоеше фагор. Над белите му рунтави вежди около главата му бе завързана лента в черно и бяло.

— Гледай в мен! — изръмжа капитанът.

Но Юли непрекъснато шареше с очи; спираше ги само върху мълчаливия фагор — чудеше се какво прави тук.

Ансипиталът стоеше с мълчаливо самообладание, навел тромавата си глава. Рогата му бяха скъсени, а режещите им краища бяха изтъпени с пила. Юли забеляза, че има кожен нашийник и кожена яка, полускрити от бялата му коса, символ за подчинение пред властта на човека. Та нали представляваше заплаха за гражданите на Пановал! Много офицери се появяваха на публични места, придружавани от фагори — те бяха ценени за способността им да виждат в тъмнината. Обикновените хора трепереха от страх при вида на тромавите животни, които говореха примитивен олонецки. Юли се чудеше как е възможно тези хора да се свържат със същите животни, които бяха затворили баща му — същества, които всички в открития свят ненавиждаха от самото си раждане.

Разговорът с капитана бе отчайващ, ала това не бе най-лошото. Юли не би могъл да остане тук, ако не се подчинява на правила, а те нямаха край; не му оставаше нищо друго — както му внушаваше Кайле, — освен да се примири. За да стане гражданин на Пановал, трябваше да мисли и да чувства като пановалец.

Така че се налагаше да се срещне със свещеник и това стана в коридора на убежищата, където беше и неговата стая. Последваха многобройни продължителни беседи, по време на които бе обучаван в ритуалната история на Пановал („роден от сянката на Великия Акха във вечните снегове…“) и принуден да изучи голяма част от свещените писания наизуст. Трябваше да върши всичко, което Сатаал, свещеникът, го караше да върши, да изпълнява много досадни поръчки, тъй като Сатаал бе мързелив. За Юли не бе голямо утешение, че децата в Пановал преминават подобни курсове и инструктажи в най-ранна възраст.

Сатаал бе мъж със здраво телосложение, бледолик, с малки уши и тежка ръка. Главата му бе обръсната, брадата — сплетена на плитки като на мнозина от неговия орден. В плитките проблясваха бели кичури. Носеше роба до коленете в черно и бяло. Лицето му беше белязано от прекарана едра шарка. На Юли му трябваше известно време, за да установи, че въпреки белите кичури Сатаал не бе достигнал и средна възраст, нямаше и двайсет години. Ала се движеше с прегърбени рамене, с което искаше да се покаже и по-възрастен, и по-загрижен.