Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Не слушаше какво му говори Кайле. Върху него бе паднал взорът на Акха; чудовищното присъствие в тъмнината бе излязло наяве.

В Рек свиреше музика, трепетна и стимулираща. Свиреше за Акха. Божеството стоеше с широки, всяващи ужас вежди, с големите си каменни невиждащи и в същото време всевиждащи очи, осветени отдолу с факли. Краищата на устата му бяха увиснали в презрителна гримаса.

В пустошта не съществуваше подобно нещо. Юли почувства слабост в коленете. Някъде вътре в него един мощен глас, в който той едва разпозна своя собствен глас, възкликна: „О, Акха! Най-после ти вярвам. Твоя е властта. Прости ми и ми разреши да ти служа.“

И все пак заедно с този робски глас се появи втори, който говореше едновременно с първия, съвсем земен: „Народът на Пановал сигурно разбира великата истина и ще е полезно да я проумея, следвайки Акха.“

Юли се удиви на объркаността в душата си, а вътрешната му борба продължи и в помещението, където се виждаше по-голямата част от каменното божество. Нааб беше казал: „На хората е отредена роля в борбата между Небето и Земята.“ Сега вече той усещаше тази борба вътре в себе си.

Състезанията бяха напрегнати и вълнуващи. Бягането и мятането на копие бяха последвани от борба между хора и фагори, които бяха с отрязани рога. После дойде стрелбата по прилепи и Юли излезе от състоянието си на обърканост, за да се слее с въодушевлението. Той се страхуваше от прилепи. Високо над тълпата покривът на Рек бе претъпкан с косматите същества, клатушкащи се над главите на хората на мъхестите си криле. Стрелци с лъкове се изправиха и стреляха поред със стрели, към които бяха прикачени копринени конци. Когато улучеха прилеп, той пърхаше надолу, белязан със съответния конец.

Победител стана едно момиче. То носеше светлочервено облекло, стегнато в шията и дълго до земята; дръпна тетивата и попадението й бе по-точно от на който и да е мъж. Косата й беше дълга и тъмна. Казваше се Искадор и публиката бурно я аплодира, но все пак Юли й ръкопляска най-много.

Последваха гладиаторски борби — мъже срещу мъже, мъже срещу фагори, и арената се изпълни с кръв и смърт. И през всичкото това време, дори когато Искадор опъваше лъка и извиваше тялото си, Юли с огромна радост си мислеше за голямата вяра, която бе открил у себе си. Объркаността ще премине в познание, което щеше да придобие — така предполагаше.

Припомни си легендите, които бе слушал около бащиното си огнище. По-възрастните разговаряха за двама Стражи в небесата и как веднъж хората обидили Бога на небето, наречен Утра. Ето защо той бе лишил земята от топлина. Сега стражите очакваха часа, когато Утра щеше да се завърне, за да погледне отново с обич земята и да види дали хората се държат по-добре. Ако е доволен, ще стопи вечните ледове.

Е, Юли трябваше да признае, че неговите хора бяха диваци, както твърдеше Сатаал. Как иначе баща му щеше да се остави да бъде отвлечен от фагорите? И все пак в тези приказки сигурно имаше някаква истина. Тук, в Пановал, разказваха историята по-правдоподобно. Утра бе просто едно дребно божество, ала бе отмъстителен и се рееше свободно в небесата. Акха бе великият земен бог, който управляваше закрилящото ги подземие. Двамата Стражи не пазеха добросъвестно в небесата, те принадлежаха на Утра и можеха да се обърнат срещу човечеството.

Запаметените цитати вече придобиваха смисъл. От тях се излъчваше светлина и затова Юли си ги повтаряше с удоволствие. Преди цитирането им го измъчваше, а сега го правеше с радост, втренчил поглед в лицето на Акха:

На следващия ден той скромно отиде при Сатаал и му заяви, че вече е приел вярата.

Свещеникът извърна бледото си лице към него, барабанейки с пръсти по коляното си.

— Как прие вярата? В наши дни лъжите се множат като мухи.

— Погледнах лицето на Акха. За пръв път го видях ясно. Душата ми се разтвори.

— Още един лъжепророк бе арестуван онзи ден.

Юли се удари в гърдите.

— Онова, което чувствам вътре в себе си, не е лъжа, отче.

— Не е толкова лесно — каза свещеникът.

— О, много е лесно — сега всичко ще бъде много лесно!

И той падна в краката на отеца, като плачеше от възторг.

— Нищо не е толкова лесно.

— Учителю, дължа ти всичко. Помогни ми. Искам да стана свещеник, да бъда като теб.

През следващите няколко дни той бродеше из коридорите и убежищата и виждаше все нови и нови неща. Не усещаше повече ръката на мрака, обвила сърцето му под земята. Живееше в облагодетелстван район, защитен от всички жестоки сили, превърнали го в дивак. Чак сега забеляза колко гостоприемен е сумракът.