Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

За пръв път, откакто беше в многолюдния Пановал, наоколо не се виждаше жива душа. Стъпките им кънтяха в тишината. Юли не виждаше нищо; свещеникът пред него бе само едно усещане, тъмна сянка, нищо, тъмнина в тъмнината. Не смееше да спре или да извика — от него сега се изискваше сляпо подчинение и той трябваше да приема всичко като изпитание на желанието му. Акха обичаше тъмнината на преизподнята, той също трябваше да я обича. И все пак липсата на каквото и да било, празнотата, набиваща се в сетивата му само като шепот, го плашеше.

Вървяха цяла вечност навътре в земята. Така му се стори.

Внезапно съзря мека светлина — светлинен стълб прониза неподвижното езеро от тъмнина. В основата му се образува светъл кръг, в него се движеха двете свити фигури. Извиси се силуетът на свещеника, около него се вееше дрехата му в черно и бяло. Това подсказа на Юли къде се намира.

Нямаше стени.

Беше по-страшно от пълната тъмнина. Беше толкова свикнал с рамките на селището, с наличието на скали, ниши, приятелски гръб, женско рамо, винаги блъскащи се един в друг, че чак го хващаше агорафобия. Той падна на земята, въздъхна шумно и запълзя.

Свещеникът не се обърна. Достигна там, където падаше светлината, и продължи да върви с твърда крачка, подметките на обувките му отчетливо потракваха и фигурата му почти веднага се скри зад ослепителната светлина.

Изоставен и отчаян, младежът се изправи и се втурна напред. Когато ослепителната светлина обви и него, той погледна нагоре. Високо над главата си видя дупка, през която нахлуваше обикновената светлина на деня. Там горе бяха нещата, които познаваше от рождението си, нещата, от които се бе отрекъл заради Бога на тъмнината.

Зърна нащърбена скала. Сега вече разбра, че е в зала, по-голяма и по-висока от всички останали в Пановал. По сигнал — вероятно звънеца, който беше чул — някой бе вдигнал капак високо горе към външния свят. Като предупреждение? Или като съблазън? Или просто бе ефектен номер?

Може би и трите, помисли си той, тъй като всички бяха толкова по-умни от него. Побърза зад изчезващата фигура на свещеника. След миг по-скоро усети, отколкото видя, че светлината зад него изчезна — капакът се бе затворил. Юли отново се намираше в непроницаема тъмнина.

Най-после двамата стигнаха отсрещната стена на гигантската зала. Юли чу, че свещеникът забавя крачка. Сатаал безпогрешно стигна до вратата и почука. След малко им отвориха. Във въздуха плаваше лампа, която непрекъснато подсмърчаща възрастна жена носеше над главата си. Тя им разреши да влязат в каменен коридор, преди да залости вратата зад тях.

Подът бе покрит с килими. Наоколо една срещу друга се намираха врати. Покрай двете стени имаше тясна, достигаща до коляното ивица с гравюри. Юли искаше да ги види по-отблизо, ала не посмя. Иначе стените бяха голи. Подсмърчащата жена почука на една от вратите. Когато отвориха, Сатаал я бутна и махна на Юли да влезе. Младежът се поклони, отмина протегнатата ръка на учителя си и влезе в стаята. Вратата зад него се затвори. Това бе последният път, когато Юли видя Сатаал.

Стаята бе обзаведена с неподвижни мебели от камък, покрити с шарени черги. Бе осветена от двойна лампа върху желязна поставка. До каменната маса седяха двама мъже. Вдигнаха сериозен поглед от някакви документи. Единият беше капитан от милицията, шлемът с отличителните знаци лежеше на масата до лакътя му. Другият беше слаб сив свещеник с по-скоро дружелюбна физиономия. Той примигваше, сякаш лицето на Юли го заслепяваше.

— Юли от външния свят? Щом си стигнал толкова далеч, значи си направил една стъпка към свещенослужене на Великия Акха — заяви свещеникът с писклив глас. — Аз съм отец Сифанс и най-напред бих искал да те попитам дали имаш някакви прегрешения, които разколебават духа ти и които би искал да изповядаш?

Юли бе разстроен, че Сатаал го бе изоставил тъй внезапно, без дори да му прошепне сбогом, макар да разбираше, че трябва да изостави светските неща като любов и приятелство.

— Нямам какво да изповядам — намусено отвърна той, без да гледа слабия свещеник в очите.

Свещеникът се прокашля. Капитанът заговори:

— Младежо, погледни ме. Аз съм капитан Еброн от Северната охрана. Ти влезе в Пановал с шейна, теглена от асокини, известни като впряга на Грипси. Била е открадната от двама известни търговци в града — Атримб и Праст, и двамата от Вак. Телата им са намерени недалеч от тук, прободени с копия, по всичко изглежда убити, докато са спели. Какво ще кажеш за това престъпление?