Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Юли се бе вторачил в пода.

— Не знам нищо.

— А ние мислим, че знаеш всичко… Ако престъплението бе извършено на територията на Пановал, присъдата щеше да бъде смърт. Какво ще кажеш?

Юли усети, че започва да трепери. Не това беше очаквал.

— Нямам какво да кажа.

— Много добре. Не можеш да станеш свещеник, докато това престъпление лежи на съвестта ти. Трябва да си признаеш. Ще те затворят, докато не признаеш.

Капитан Еброн плесна с ръце. Влязоха двама войници и сграбчиха Юли. Той се възпротиви за миг, за да изпита силата им. Извиха силно ръцете му и младежът се остави да бъде поведен.

Да, мислеше си Юли, Холис, пълен със свещеници и войници. Заловиха ме на място. Какъв глупак съм бил, жертва. О, татко, ти ме изостави…

Той изобщо не можеше да забрави за двамата мъже. Двойното убийство все още тегнеше на душата му, макар че се опитваше да го оправдае, че те първи се опитаха да го убият. Много дълги нощи, докато лежеше буден на леглото си във Вак, вторачен във високия свод, той виждаше отново очите на мъжа, когато се надигна и се опита да измъкне копието от тялото си.

Килията беше малка, влажна и тъмна.

Когато се съвзе от шока на самотата, той се огледа загрижено. В затвора му нямаше нищо друго освен зловоние и ниска издатина да му служи за легло. Юли седна на нея и скри лице в ръцете си.

Бяха му предоставили доста време за размисъл. В непроницаемата тъмнина мислите му заживяха свой собствен живот, сякаш откъслеци от кошмар. Хора, които познаваше, и други, които никога не беше виждал, населяваха пространството около него, заети с някакви тайнствени дела.

— Мамо! — възкликна той.

Онеса беше там, същата като преди болестта си — тънка и подвижна, с издълженото си сериозно лице, винаги готово да се усмихне на сина си, макар и сдържано. На раменете си носеше тежък наръч клони. Късороги черни прасенца вървяха пред нея. Небето беше блестящо синьо. И Баталикс, и Фрейър грееха над тях. Онеса и Юли вървяха по една пътека в тъмната смърчова гора и бяха заслепени от светлината отразяваше се в снежните преспи и изпълваше целия свят.

Пред тях се издигаха развалини. Въпреки че в далечното минало постройката бе солидна, времето я бе разрушило, плесен растеше върху старото дърво. Пред нея имаше широки стъпала, вече порутени. Онеса захвърли дървата на земята и толкова нетърпеливо се затича нагоре по стъпалата, че почти летеше. Вдигна ръце, облечени в ръкавици и дори запя в мразовития въздух звънка мелодия.

Юли много рядко беше виждал майка си в подобно настроение. Защо ли се държеше така? Защо не беше по-често такава? Юли не смееше да я попита направо, ала копнееше да чуе дума от нея, затова попита:

— Кой е построил това място, мамо?

— О, то винаги си е било тук. Старо е като планините…

— Но кой го е построил, мамо?

— Не знам. Вероятно семейството на баща ми, много, много отдавна. Те са били заможни хора, имали са много зърно.

Легендата за заможността на семейството на майка му му бе добре известна, както и подробностите около зърното. Той тръгна по рухналите стъпала и блъсна една врата, която се отвори трудно. Когато си пробиваше път навътре с рамо напред, наоколо се бе разпрострял облак от сняг. Там беше зърното — златно, купища зърно, достатъчно за всички тях за цял живот. То се заизлива към него като река, огромни купчини се стичаха на водопади по стъпалата. А изпод житото се появиха две мъртви тела, които сляпо се бореха да достигнат светлината.

Той скочи с гръмогласен вик, изправи се на крака и тръгна към вратата на килията. Не можеше да разбере откъде пристигаха тревожните картини, сякаш не бяха част от него.

Юли си помисли:

„Сънищата не са за теб, мошенико. Твърде си груб. Сега мислиш за майка си, а кога си показал любовта си към нея? Беше те страх от юмрука на баща ти. Мисля, че наистина мразех баща си. Мисля, че се зарадвах, когато фагорите го отвлякоха, нали?

Не, не… Просто преживяното ме е направило корав. Ти си безчувствен, мошенико, безчувствен и жесток. Ти уби онези двамата. Какъв ще станеш? По-добре е да си признаеш за убийствата и да видиш какво ще стане. Опитай се и ме обичай, опитай се и ме обичай.

Знам толкова малко. Това е. Целия свят — искаш да го откриеш. Акха трябва да знае. Очите му виждат всичко. Но аз — ти си толкова малък, мошенико, животът не е нищо повече от странно усещане при отлитането на Вестителя.“

Той се ободри от собствените си мисли. Най-после викна на охраната да отвори вратата и разбра, че е престоял в карцера само три дни.