Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Зад прикования се виждаха милиционери в бляскави шлемове, които го охраняваха. Пристигнаха и други с димящи факли в ръце. Придружаваха ги техните фагори, водени на кожени каишки. Спряха и се обърнаха навътре. Надигнаха факлите високо над главите си и димът лениво се заиздига нагоре. Надменен кардинал излезе напред. Той се бе превил под черно-бялата си дреха и тежката митра. Удари три пъти златния си жезъл в пода и викна със слаб глас на свещенически олонецки:

— Свършено е, свършено е, свършено е… О, Велики Акха, Бог наш войнствен, появи се пред нас!

Звънна звънец.

Втори стълб блестяща бяла светлина по-скоро направи по-тъмна, отколкото отхвърли заобикалящата нощ. Зад затворника, зад фагорите и войниците се появи Акха, издигащ се високо нагоре. Тълпата нададе приглушен вик на очакване. Сцената беше призрачна. Милицията и масивните бели зверове, Акха, тебеширеноблед в снопа светлина — всичко това на фона на обсидиана. Получовешката глава на божеството бе наклонена напред с отворена уста. Очите му бяха както винаги невиждащи.

— Вземи този незадоволителен живот, о, Велики Акха, и го използвай за Твоето удовлетворение.

Участниците леко се придвижиха напред. Един от тях задвижи ръчката от едната страна на рамката, върху която бе закрепен затворникът. Тя заскърца и се раздвижи. Затворникът слабо извика, тялото му се наклони назад. Когато шарнирите се разтвориха, тялото му се изви силно назад, излагайки на показ неговата безпомощност.

Двама капитани излязоха напред с един фагор помежду им. Изпилените рога на звяра бяха покрити със сребро и достигаха до веждите на войниците. Той стоеше в типичното положение на фагорите с издадени напред глава и гърди, а дългата му бяла козина леко се полюшваше от течението в огромната зала.

Отново прозвуча музика — барабан, гонгове, струни, и всички те удавиха гласа на Нааб, а над тях се извисиха по-различни трели. После всичко стихна.

Тялото вече бе превито на две, ръцете и краката му бяха извити някъде назад и не се виждаха, главата му висеше също назад, а вратът и гръдният му кош изпъкваха с бледи отблясъци в снопа от лъчи.

— Вземи, о, Велики Акха! Вземи онова, което вече е Твое! Изкорми го!

При писъка на свещеника фагорът пристъпи крачка напред и се наведе. Отвори устата си и захапа с равните си тъпи зъби издадената шия. Захапа. Вдигна глава и преглътна огромен залък плът. Дъвчейки, фагорът се върна на мястото си между двамата войници. По бялата му предница потече червена кръв. Задният стълб светлина изчезна. Акха се стопи в уютната си тъмнина. Мнозина от послушниците припаднаха.

Когато се блъскаха да излязат от Стейт, Юли попита:

— Но защо използвате проклетите фагори? Те са врагове на човека. Трябва да бъдат избити.

— Те са творения на Утра, както показва цветът им. Държим ги, за да ни напомнят за врага — отвърна Сифанс.

— А какво ще стане с тялото на Нааб?

— Няма да бъде пропиляно. Всяка негова частица ще бъде използвана. Целият труп може да послужи за гориво — може би за грънчарите, които непрекъснато имат нужда от огън. Не знам със сигурност. Предпочитам да стоя настрана от административните подробности.

Юли не посмя да продължи разговора си с отец Сифанс, защото усети нежелание в гласа на стария свещеник. А на себе си непрестанно повтаряше: „Какви жестоки зверове. Какви жестоки зверове. Акха не трябва да използва и частица от тях.“ Ала фагорите обитаваха всички части на Холис, вървяха търпеливо с милиционерите, а техните всевиждащи в нощта очи шареха насам-натам изпод рунтавите им вежди.

Един ден Юли се опита да обясни на своя отец-наставник как фагорите уловиха и убиха баща му в пустошта.

— Не знаеш със сигурност, че са го убили. Фагорите не винаги са безсмислено жестоки. Понякога Акха подчинява духа им.

— Сигурен съм, че вече е мъртъв. Нима има някакъв начин да се уверя?

Той дочу как свещеникът колебливо облизва устни, после се наведе към Юли в тъмнината.

— Има начин, сине мой.

— О, да, ако изпратите голяма експедиция на север от Пановал…

— Не, не… други начини, много по-удобни. Някой ден сам ще разбереш сложния живот в Пановал. Може и да не ги научиш. Защото съществуват съвършено различни ордени — мистичните воини, за които нищо не ти е известно. Може би трябва да спра дотук…

Юли го подкани да продължи. Гласът на свещеника едва се чуваше, докато съвсем се изгуби в шума на капещата вода наблизо.

— Да, мистичните воини, отрекли се от удоволствията на плътта, за да получат тайнствена сила…