Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— А защо нас в Холис не ни смятат за достойни да познаваме тези неща?

— Достатъчно е да ги познаваме като свещени книги, като притчи. Що се отнася до мен, аз мисля, че истинското познание се пази от нас: първо, защото властващите винаги са предпочитали да скриват познанието, което е сила, и второ, защото вярват, че въоръжени с подобно познание, ние отново ще се опитаме да се върнем във външния свят под открито небе, когато Великият Акха прогони снеговете.

Юли си помисли с разтуптяно сърце, че искреността на отец Сифанс го удивява. Ако познанието е сила, къде остава вярата? Струваше му се, че го поставят на изпитание, и усещаше как свещеникът напрегнато очаква отговора му. За по-безопасно той отново се върна към името на Акха.

— Ако Акха прогони снеговете, нима това няма да бъде подкана да се завърнем в света на Небето? Не е естествено мъже и жени да се раждат и умират в тъмнина.

Отец Сифанс въздъхна.

— Така… но нали ти си роден под открито небе?

— Надявам се и там да умра — добави Юли със страст, която учуди самия него. Страхуваше се, че необмисленият му отговор ще предизвика гнева на неговия отец-наставник, ала вместо това старецът постави ръката си в ръкавица с един пръст на рамото му.

— Всички ние имаме взаимоизключващи се желания… — Той се бореше със себе си дали да говори, или да замълчи, после спокойно продължи:

— Хайде да се връщаме. Ти ще водиш. Вече отлично разчиташ пътя по стената.

Старецът затвори вратичката към Вак. Те се вгледаха един в друг в отново настъпилата нощ. После се върнаха през тъмния ръкав на галерията.

Посвещаването на Юли в свещенически сан бе голямо събитие. Той пости цели четири дни и се появи пред кардинала в Латорн с ясен ум. Заедно с него имаше още трима младежи, също готови да дадат обет като свещеници, също да пеят два часа в стегнатите си дрехи без музикален акомпанимент литургиите, наизустени за случая.

Гласовете им слабо се извисиха в огромния, тъмен храм и отекваха като в празна цистерна:

Между тях и фигурата на седналия кардинал имаше самотна свещ. Старецът остана неподвижен по време на церемонията, вероятно беше заспал. Подухваше лек ветрец и пламъкът трепкаше и се накланяше към кардинала. Отзад стояха тримата свещеници-наставници, предложили младежите за свещенически сан. Юли едва виждаше Сифанс, с вирнат нагоре набръчкан от удоволствие нос, кимащ с глава в такт с песента. Нямаше нито милиция, нито фагори.

В края на посвещаването схванатата старческа фигура, стегната в черно-белите си одежди и златни вериги, се изправи на крака, вдигна ръце над главата си и извиси глас в молитва за новопосветените:

— … и ти предавам най-после, о, Древни Акха, за да се придвижим още по-далеч в дълбините на Твоята мисъл, докато открием в самите себе си тайните на необятния океан, без измерения и граници, наричан от света „живот“, и който ние, малцината привилегировани, познаваме като „Всичко отвъд Смъртта и Живота“…

Засвириха флугели, музиката на вълни изпълни Латорн и сърцето на Юли.

На следващия ден той получи първата си задача — да отиде сред затворниците на Пановал и да се вслуша в тревогите им.

Съществуваше установена процедура за новопосветените свещеници. Първо служеха в сектор „Наказание“, после ги прехвърляха в „Сигурност“, преди да им се разреши да излязат и да заработят сред обикновените хора. По време на обучението те трябваше да се откъснат от хората, предложили ги за ръкополагане.

Сектор „Наказание“ бе изпълнен с шум и дим. Там също си имаше пазачи, изтеглени от милицията, имаха си и фагори. Беше разположен в една извънредно влажна пещера. През повечето време падаше лек дъждец. Ако погледнеше нагоре, човек виждаше капките влага, стичащи се надолу по лъкатушещи вдлъбнатини и по сталактитите над главата му.

Пазачите носеха ботуши с тежки подметки, които трополяха по камъните. Покритите с бяла козина фагори, които ги придружаваха, не носеха нищо, тъй като можеха да разчитат на естественото си облекло.

Задължението на брат Юли се състоеше да дежури заедно с един от тримата лейтенанти от охраната — груб набит човек на име Дравог, който вървеше така, сякаш троши бръмбари, а говореше тъй, сякаш ги преглъща. Непрекъснато удряше ботушите с палката си и вдигаше непоносим шум. Всичко, отнасящо се до затворниците — включително самите затворници, му служеше за удряне. Движенията се изпълняваха под ударите на гонга, а всяко закъснение се наказваше с палката. Денят се характеризираше с наличието на ужасен шум. Затворниците бяха мрачно племе. Юли трябваше да узаконява насилието и често да лекува жертвите му.