Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Една вечер след службата Юли излезе от Латорн със свой познат свещеник на име Бервин. Двамата тръгнаха заедно по гробищните коридори на Холис, като разчитаха с пръсти нови фигури по стените, изгравирани от тримата братя Киландар. Съвсем случайно срещнаха отец Сифанс, който вървеше сам и нервно си напяваше под нос някакъв псалм. Сърдечно се поздравиха. Бервин учтиво се извини, така че Юли и Сифанс тръгнаха сами и се разговориха.

— Нямам добро усещане за работата, която съм свършил през деня, отче. Но съм доволен от службата си.

Както беше прието, отец Сифанс отвърна нещо неопределено.

— Чувам прекрасни отзиви за работата ти, брат Юли. Ще трябва да помислиш за издигане. Когато решиш, ще ти помогна.

— Много си любезен, отче. Спомням си думите ти — и Юли понижи глас — за Пазителите. Организация, в която човек може да пожелае да влезе, така ли каза?

— Не, казах, че за да станеш Пазител, трябва да те изберат.

— Как бих могъл да кандидатствам?

— Когато стане необходимо, Акха ще ти помогне.

Той подсмърчаше от смях.

— Сега си един от нас… чудя се… да си чул нещо за един орден, който стои по-високо дори от Пазителите?

— Не, отче. Знаеш, че не се вслушвам в слухове.

— А би трябвало. Слуховете са зрението на слепите. Но щом си толкова добродетелен, няма да ти кажа нищо за Ползвателите.

— Ползвателите ли? Кои са те?

— Не, не, не се тревожи, няма да ти кажа и дума повече. Защо да си измъчваш главата с тайни организации или приказки за скрити езера, в които няма лед? Разбира се, всичко това може да се окаже лъжа. Легенди като тази за червея на Утра.

Юли се засмя:

— Много добре, отче. Възбуди достатъчно интереса ми. Сега можеш да ми кажеш всичко.

Сифанс издаде странен звук с тънките си устни. Забави крачка и се облегна в една ниша.

— След като ме насилваш… Много жалко… Сигурно си спомняш как живеят людете във Вак, в стаи една до друга, една над друга, нахвърляни, без ред. Да предположим, че планинската верига, в която се намира Пановал, е като Вак, дори нещо повече като тяло с различни взаимосвързани части: далак, бели дробове, гениталии, сърце. Да предположим, че навсякъде наоколо има пещери, не по-малки от нашите. Не е ли възможно, как мислиш?

— Не е.

— Аз пък ти казвам, че е възможно. Това е една хипотеза. Да кажем, че някъде под Туинк съществува водопад, който пада от кухина, разположена над нас. И то на по-ниско ниво от това, което обитаваме ние, малко по-долу. Водата си тече, където си пожелае. Да кажем, че пада в езеро с чиста и топла вода, където не може да се задържи и парченце лед. Да си представим, че в това безопасно и желано място живеят най-облагодетелстваните, най-силните. Ползвателите. Те вземат най-доброто от най-доброто, познанието и властта, за да ги запазят за нас до деня, когато Акха победи.

— И пазят всичко това от нас…

— Какво, какво? Не чух добре какво каза, братко. Е, просто ти разказвах една интересна история.

— Трябва ли човек да бъде избран, за да стане Ползвател?

Отчето зацъка с език.

— Че кой би могъл да проникне в това привилегировано място, ако наистина съществува? Не, момчето ми, човек се ражда Ползвател — няколко властващи фамилии с красиви жени за уют и вероятно тайни входове и изходи отвъд покоите на Акха… Не, ще трябва да има… е, ще трябва да стане революция, за да се доближиш до подобно хипотетично място.

Той заби нос нагоре във въздуха и се изкиска.

— Отче, нарочно дразниш бедните свещеници, твоите подчинени.

Старият свещеник осъдително наклони главата си на една страна:

— Че сте бедни, бедни сте, млади ми приятелю, и най-вероятно ще си останете такива. Но ти не си прост. Ето защо никога няма да станеш истински свещеник. Затова те обичам.

Те се разделиха. Забележката на свещеника разтревожи Юли. Да, той не бе истински свещеник, Сифанс бе прав. Меломан, нищо повече.

Юли наплиска лицето си с ледена вода да поохлади мислите си. Цялата йерархия от свещенослужители — ако наистина съществуваше — водеше единствено към властта. Не към Акха. Вярата не обяснява със словесна точност, която да съперничи на изразителността на музиката, как предаността би могла да развълнува каменното изображение. Думите, изразяващи вяра, водят до мъглява неопределеност, наречена святост. Осъзнаването на тази истина го потресе.

Лежеше в спалното помещение, без да мигне, и виждаше колко дълго са работили, за да изтръгнат от душата на стария Сифанс истинската любов, да го лишат от нея, и как са му оставили само призраците на привързаността. На Сифанс му бе все едно — беше му станало безразлично вероятно преди много, много години, — дали по-нискостоящите вярват или не. Намеците и загадките му изразяваха дълбока незадоволеност от собствения му живот.