Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Защо ще те лъжа, защо ще се предавам сам? Какво знаеш ти всъщност? Нищо, нищо, което е от значение. Ти си едно нищожество, заловено във Вак, и животът ти не струва пукнат грош. Трябва да те измъчват и да те убият, защото това е съдбата ти. Добре, продължавай, наслаждавай се на напускащите те сили, ден след ден — това е цената, която плащаш за гордостта и за собствената си глупост. Прави каквото щеш, умри хиляди пъти. Дойде ми до гуша. Не мога повече. Край. Когато лежиш в тъмнината, мисли си за мен, защото аз ще бъда навън, свободен, под открито небе, където властта на Акха няма да ме достигне.

Той изкрещя последните думи, без да го е грижа, че могат да го чуят, до крайност разгорещен от бледото наранено лице на Юзилк.

— Разкарай се, попе.

Същата ядовита фраза, която използваше от седмица.

Юли подскочи назад. Замахна с камшика и удари Юзилк през нараненото лице. В удара вложи всичката си сила и ярост. Огненият му поглед долови къде точно попадна удара — под окото, в основата на носа му. Стоеше с вдигнат камшик, гледаше как Юзилк вдигна ръце към лицето си, как коленете му се превиха. Олюля се и рухна на пода, подпрял тялото си на колене и лакти.

Стиснал камшика в ръка, Юли го прескочи и излезе от килията.

Объркан, не забелязваше суматохата около себе си. Пазачи и милиционери тичаха насам-натам, което бе напълно необичайно за тях — нормалното движение през вените на Холис бе нарушено.

Към Юли забързано се приближи един капитан с факла в ръка, който крещеше някакви заповеди.

— Ти си от свещениците, които разпитват затворници, нали? — попита той.

— Какво има?

— Искам всички стаи да бъдат освободени от затворници. Върнете ги в килиите им. Ранените ще настанявате ето тук. Гледай внимателно.

— Ранените ли? Какви ранени?

Капитанът с досада изръмжа:

— Глух ли си, отче? Защо, мислиш, са всички тези крясъци през последния час? Новите разкопки в Туинк са причинили срутване и много добри хора са погребани живи. Там прилича на бойно поле. Хайде, движи се и заведи затворника в килията му. Бързо! За две минути искам коридорът да е чист.

Той продължи нататък, като викаше и ругаеше. Наслаждаваше се на собственото си вълнение.

Юли се обърна. Юзилк продължаваше да лежи сгърчен на пода. Свещеникът се наведе, подхвана го под мишниците и го изправи. Затворникът изстена — изглежда не бе напълно в съзнание. Юли прехвърли едната му ръка през рамото си и го накара да се движи. В коридора, където капитанът продължаваше да крещи, другите също преместваха жертвите си, развълнувано се блъскаха и никой не изглеждаше разочарован от внезапната смяна на обстановката.

Тръгнаха в тъмнината като две сенки. Това бе неговият шанс да изчезне, сега, когато всички наоколо се суетяха. А Юзилк?

Яростта му се стопяваше и се заменяше с чувство за вина. Осъзнаваше желанието си да покаже на Юзилк, че е бил искрен в предложението си да му помогне.

Решението беше взето. Вместо да се запъти към килиите, той тръгна към квартирата си. В мозъка му назряваше план. Първо трябваше да съживи Юзилк, да го подготви за бягството. Безполезно беше да го води в спалното помещение на братята-монаси, където биха могли да бъдат разкрити; знаеше по-сигурно място.

Като четеше по стената, той сви в коридора преди спалните помещения, влачейки Юзилк по извитата стълба, която водеше до подредените като клетки стаи на някои свещеници. Фигурите под пръстите му показваха къде се намира дори когато мракът стана тъй непрогледен, че през него започнаха да пробягват призрачно червени линии като превитите стебла на тръстики. Той почука на вратата на отец Сифанс и влезе.

Както предполагаше, нямаше никого. По това време на деня Сифанс бе зает другаде. Той издърпа Юзилк вътре.

Много пъти беше стоял пред тази врата, ала никога не бе влизал. Чувстваше се объркан. Помогна на Юзилк да седне и да се облегне на стената и заопипва да разбере къде са скобите за лампата.

След известно лутане я откри и удари кварцовото палило на стената. Проблесна искра, появи се пламъче, той вдигна лампата от гнездото й и се заоглежда. Тук се намираха всички земни блага на отец Сифанс, всъщност много малко. В единия ъгъл имаше малък олтар със статуята на Акха, мазна от докосване. Място за миене. Имаше полица с два-три предмета, включително и един музикален инструмент, подът бе покрит с черга. Нищо повече. Нито маса, нито столове. В сянката се криеше алковът и Юли знаеше и без да поглежда, че там бе леглото, където старецът спеше.