Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Изпитал внезапен страх, Юли си каза, че би било по-добре да умре като човек в пустошта, отколкото като безгласна буква в мрачната безопасност на Пановал. Дори ако това би му отнело любимия флугел и трелите на „Олдорандо“.

Страхът го накара да отметне одеялото и да стане. Тъмните ветрове, неуморно населяващи спалното помещение, духаха над главата му. Той потрепери.

С огромно вълнение, напомнящо онова, което бе изпитал преди години, влизайки в Рек, той прошепна гласно:

— Не вярвам. В нищо не вярвам.

Юли вярваше във властта над хората. Виждаше я всеки ден. Но това бе чисто човешко качество. Вероятно бе спрял да вярва в друго, освен в човешкото потисничество, в онзи миг в Стейт, когато хората бяха разрешили на омразния фагор да прекъсне със зъби думите, извиращи от гърлото на младия Нааб. Вероятно думите на Нааб щяха да възтържествуват, а свещениците да се променят, докато животът им има някакъв смисъл. Думи, свещеници — ето това бе реалността. Акха бе едно нищо.

И в неспокойната тъмнина той прошепна думите:

— Акха, ти си нищо!

Не умря, вятърът продължи да роши косите му.

Той скочи и хукна да бяга. Пръстите му бързо разчитаха надписите по стените. Юли тичаше и тичаше, докато спря изтощен с разранени от камъка пръсти. Обърна се задъхан. Власт — ето какво желаеше той, власт, а не подчинение.

Вътре в него вече нямаше борба. Върна се при одеялото си. Утре щеше да започне да действа. Край на свещенослуженето.

Вече задрямвайки, той отново скочи. Беше се върнал на замръзналия склон. Баща му го бе изоставил, заловен от фагорите, и той презрително захвърли бащиното си копие в храстите. Спомни си движението на ръката си, съскането на копието във въздуха и падането му в храсталака, острия като бръснач студен въздух в гърдите.

Защо ли изведнъж си бе спомнил тази незначителна подробност?

Тъй като не притежаваше способността да се самоанализира, той заспа, без да си отговори на въпроса.

Сутринта започна последният ден от разпита на Юзилк — разпитите се извършваха само шест последователни дни, после на жертвата се разрешаваше да си почине. В това отношение правилата бяха строги, а милицията гледаше свещениците с подозрение.

Юзилк не бе казал нищо съществено, не реагираше нито на побой, нито на ласкателства.

Стоеше изправен пред Юли, който бе седнал на инквизиторския стол, изсечен от цял скален къс и сложно резбован. Това показваше разликата в общественото положение на двамата мъже. Изглеждаше, че Юли се чувства удобно, а Юзилк бе полумъртъв от глад, с прегърбени рамене и бледо безизразно лице.

— Знаем, че към теб са се обърнали хора, които застрашават сигурността на Пановал. Искаме само да ни кажеш имената им и после ще те освободим, ще се върнеш във Вак.

— Не ги познавам. Говореха в тълпата.

И въпросите, и отговорите бяха станали нещо обикновено.

Юли стана от стола си и заобиколи затворника, без да издава емоциите си.

— Слушай, Юзилк. Не изпитвам омраза към теб. Както ти казах, уважавам родителите ти. Днес е последната ни среща. Няма да се видим повече и ти със сигурност ще умреш в това мизерно място, и то без причина.

— Аз си имам своята причина, попе.

Юли се учуди. Не очакваше отговор. Понижи глас.

— Всички ние си имаме причини… Ще поставя живота си в ръцете ти. Не съм способен да бъда свещеник, Юзилк. Роден съм в бялата безбрежност под открито небе далеч на север от Пановал и там искам да се върна. Ще те взема със себе си, ще ти помогна да избягаш. Истина ти говоря.

Юзилк вдигна поглед към Юли.

— Измитай се, попе. Тези номера не ми минават.

— Истина ти говоря. Как да ти го докажа? Да сквернословя срещу Бога, в който съм се клел? Мислиш ли, че бих могъл да изрека с лекота подобни неща? Пановал ме е оформил, ала нещо в истинската ми природа ме кара да се опълча срещу него и неговите институции. Те даряват убежище и сигурност на мнозина, но не и на мен, макар че като свещеник аз съм в благоприятно положение. Не мога да разбера защо не приемеш, че съм такъв, какъвто…

Юли преглътна края на думите си.

— Ще постъпя така. Ще взема едно расо. Когато след малко излезем от тази килия, ще ти помогна да се измъкнеш от Холис и ще избягаме заедно.

— Разкарай се с твоите номера…

Юли изпадна в ярост. Бе направил всичко възможно да се спре и не удари младежа. Излетя като куршум към стената, на която висяха инструментите за мъчения, и се върна с камшик в ръка. Сграбчи лоената лампа от масата и я навря в лицето на Юзилк… Удари се в гърдите.