Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Скоро откри, че се гнуси от безумната бруталност на Дравог, а непреодолимата враждебност на затворниците опъваше нервите му. Макар навремето не винаги да го съзнаваше, дните, прекарани с отец Сифанс, бяха щастливи. В новото грубо обкръжение му липсваха непрогледната тъмнина, тишината, тъгата и дори самият Сифанс с предпазливото си дружелюбие. Приятелството не бе измежду качествата, уважавани от Дравог.

Част от сектор „Наказание“ се наричаше Туинк. Там отряди затворници разрушаваха задната стена, за да открият нови работни пространства. Безкраен труд.

— Те са роби и трябва да ги биеш, за да не спират да работят — заяви Дравог.

Забележката накара Юли да осмисли нещо от историята на Пановал — вероятно целият град е бил построен по този начин.

Камъните от разкопките се изнасяха в груби дървени колички. Необходими бяха усилията на поне двамина, за да се помръднат. Количките се избутваха до развъдниците на Холис, където Вак течеше дълбоко под земята, и там в бездънна шахта се изсипваха изкопаните камъни.

В Туинк имаше ферма, разработена от затворниците. Отглеждаха ечемик, който растеше на тъмно, за да си правят хляб, и риба в изкуствено езеро, подхранвано от един поток, извиращ от скалите. По-едрата риба ловяха всеки ден. Развалената и болната заравяха в дълги изкопи, където растяха грамадни ядливи лишеи. Острата миризма удряше неприятно в носа всеки, който влизаше в Туинк.

В другите кухини наоколо имаше още ферми и кварцови мини. Ала Юли беше почти толкова ограничен в движенията си, колкото и затворниците; самият Туинк бе твърде ограничено място. Юли бе изненадан, когато Дравог в разговор с член на охраната спомена, че един от страничните коридори, излизащи от Туинк, води до Пазара! Самото име събуди у него възпоминанието за оживения свят, който бе оставил зад себе си като един различен живот, и с тъга си помисли за Кайле и жена му. „Никога няма да стана истински свещеник“ — въздъхна той.

Гонговете забиха, пазачите закрещяха, затворниците изправиха превитите си гърбове. Фагорите се щураха насам-натам, като от време на време си разменяха по някое ръмжене. Юли се отвращаваше от присъствието им. Четирима затворници ловяха риба под окото на един от пазачите на Дравог. За да изпълнят задачата си, на мъжете им беше заповядано да влязат до кръста в леденостудената вода. Когато мрежите им се напълниха, разрешиха им да излязат и да извлекат улова на брега.

Рибата беше светлобежова, почти бяла, с невиждащи сини очи. Безнадеждно се мяташе, докато я влачеха извън естествената й среда.

В същото време минаваше количка с камъни, тикана от двама затворници. Колелото се удари в камък. Единият затворник се спъна и падна. Когато се изправяше, удари рибаря, който се опитваше да улови здраво мрежата, и той падна във водата с главата надолу.

Пазачът се развика и го заудря с палката. Фагорът му скочи напред и сграбчи затворника, който се бе спънал, като го отлепи от земята. Дравог и другият пазач изтичаха тъкмо навреме, за да ударят по главата младежа, който се измъкваше от водата.

Юли дръпна Дравог за ръката.

— Остави го на мира. Беше случайно. Помогни му да излезе.

— Не му е разрешено да влиза в езерото по свое желание — яростно му отвърна Дравог, изтласка го встрани с лакът и отново се втурна да бие младежа.

Затворникът излезе от водата окървавен, кръвта се смесваше с водата и се стичаше от главата му. Втурна се още един пазач, факлата съскаше от влагата, фагорът му го следваше, а очите му червенееха в тъмнината. Пазачът викаше от съжаление, че може да изпусне вълнуващото преживяване. Присъедини се към Дравог и останалите и зарита с ботушите си полуудавения затворник към килията му в съседната пещера.

Когато оживлението замря и тълпата се разотиде, Юли предпазливо се приближи до килията тъкмо навреме, за да чуе затворника от съседната килия:

— Добре ли си, Юзилк?

Юли отиде в канцеларията на Дравог и взе ключовете. Отвори вратата на килията, взе лоена лампа от една ниша в коридора и влезе.

Затворникът лежеше на пода в локва вода, превит така, че острите му плешки болезнено стърчаха през ризата. От главата и страните му се стичаше кръв.

Погледна намръщено Юли, после, без да промени изражението си, отново отпусна глава.

Гледайки напоената с кръв и вода коса, Юли се чувстваше измъчен. Приклекна до младежа, като остави лампата на мръсния под.

— Разкарай се, попе! — изръмжа мъжът.

— Ще ти помогна с каквото мога.