Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Не можеш да ми помогнеш. Да те няма!

Двамата останаха така, без да се движат и говорят, а в локвата водата се смесваше с кръвта.

— Мисля, че се казваш Юзилк.

Никакъв отговор. Слабото лице бе клюмнало към пода.

— Името на баща ти Кайле ли е? И живее във Вак?

— Остави ме на мира.

— Аз го познавам… добре го познавам. И майка ти. Тя се грижеше за мен.

— Чу какво казах…

Неочаквано затворникът се хвърли върху Юли и го удари, макар доста слабо. Юли се претърколи и скочи като асокин. Щеше да отвърне на удара, но се спря. Със силата на волята си остана на място, после се отдръпна. Без да каже нито дума повече, той взе лампата и излезе от килията.

— Много е опасен този — каза му Дравог, като си позволи да се ухили хитро — подиграваше се на свещеника, защото забеляза обърканото му изражение. Юли се оттегли в параклиса на братята и започна да се моли в тъмното на неоткликващия Акха.

В Пазара Юли беше чул история за някакъв червей, небезизвестна на свещенослужителите в Холис.

Червеят бил изпратен от Утра, злия Бог на небесата. Утра го поставил в лабиринта коридори в свещената планина на Акха. Червеят бил огромен и дълъг, обиколката му била приблизително колкото ширината на коридора. Бил слузест и безшумно се плъзгал в тъмнината. Чувало се само дишането му през увисналите устни. Червеят ядял хора. Докато се чувстват в безопасност, внезапно чуват зловещото дихание, шумоленето на дългите мустаци и после вече са погълнати.

Също като червея на Утра в ума му започна да дълбае една мисъл. В острите превити рамене на окървавения затворник той съзираше бездната между думи и дела в учението на Акха. Не че думите бяха чак толкова благочестиви — всъщност бяха практични. Не че животът бе толкова лош. Онова, което го тревожеше, бе, че те си противоречаха.

Спомни си нещо, което му бе казал отец Сифанс: „Не добротата и светостта карат човека да служи на Акха. По-често това прави грехът, такъв като твоя.“ Което означаваше, че много свещенослужители бяха убийци и престъпници — не по-добри от самите затворници. И все пак бяха над затворниците. Защото притежаваха власт.

С навъсено лице Юли вършеше задълженията си. Вече се усмихваше по-рядко. Като свещеник не се чувстваше щастлив. Нощите прекарваше в молитви, дните — в размисъл, а когато бе възможно, се опитваше да установи контакт с Юзилк.

А той го отбягваше.

Най-после службата на Юли в отдел „Наказание“ изтече. Той навлезе в период на медитация, преди да премине в службите за сигурност. Беше забелязал този сектор от милицията, когато работеше в килиите, и в него започна да зрее опасна идея.

Само след няколко дни в отдел „Сигурност“ червеят на Утра в мозъка му го зачовърка още повече. Задължението му се състоеше в това да гледа как измъчват и разпитват хората и да им даде последна благословия, когато умират. Ставаше все по-мрачен, докато най-сетне началниците му дадоха случаи, с които самият той трябваше да се справи.

Разпитите бяха прости, тъй като съществуваха само няколко категории престъпления. Хората или лъжеха, крадяха и говореха неразрешени неща. Или пък посещаваха забранени места и подготвяха революция — престъпление, в което Юзилк бе обвинен. Някои дори се опитваха да избягат в света на Утра — под открито небе. Именно сега Юли разбра, че някакъв недъг бе обхванал тъмния свят; всички властващи подозираха, че се подготвя революция. Това бе болест, покълнала в мрака и създала дребнавите закони, ръководещи живота в Пановал. Заедно със свещенослужителите селището наброяваше почти шест хиляди седемстотин и петдесет души, всеки един от които бе насилствено вкаран в някоя гилдия или орден. Във всяко убежище, гилдия, орден, спално помещение гъмжеше от агенти, но на тях също не им вярваха и също биваха шпионирани от други агенти. Мракът пораждаше недоверие и някои от жертвите му минаваха вързани пред очите на Юли.

Макар и да се мразеше за това, Юли откри, че добре изпълнява задълженията си. Изпитваше достатъчно съчувствие, за да намали съпротивата на жертвите си, и достатъчно разрушителен гняв, за да измъкне истината от тях. Въпреки убежденията си той разви професионален вкус към задълженията си. Едва когато се почувства съвсем сигурен, нареди да доведат Юзилк.

В края на всеки работен ден имаше служба в пещерата Латорн. Тя бе задължителна за свещенослужителите, а за членовете на милицията — не. Латорн имаше изключителна акустика: хорът и музикантите изпълваха тъмнината с омайваща музика. Наскоро Юли бе започнал да свири. Усъвършенстваше се във флугела — бронзов инструмент, не по-дълъг от дланта му, който отначало ненавиждаше, защото останалите свиреха на огромни пийти, врахи, баранбоими и двуклави. Ала малкият флугел превръщаше дъха му в звуци, които летяха високо като Вестител, издигаха се към тъмния покрив на Латорн и звучаха над всички останали. Духът на Юли се извисяваше заедно с тях в традиционните трели на „Натруфените“, „В Неговия ореол“ и в любимата му, пълна с контрапунктове „Олдорандо“.