Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Трябваше да вървят направо. Две от птиците със светещи очи пърхаха в плетена от ракита клетка: показваха пътя между главния коридор и стъпалата. Юли и старият му отец-наставник непоколебимо продължаваха нагоре, трак-трак-трак, нагоре по стъпалата, по коридори на друго равнище, по навик отбягваха други, които потъваха в мрака на варовиковата скала.

Вече бяха в Тангуайлд. Стенните надписи под пръстите на Юли му го подсказаха. В неповторимо преплитащи се клонки по стената подскачаха дребни животинки и Юли си помисли, че трябва да са фрагменти от въображението на някой мъртъв художник — подскачаха, плуваха, катереха се и се търкаляха. Неизвестно защо Юли си ги представяше цветни. Стенните надписи продължаваха с мили във всички посоки — бяха широки не повече от човешка длан. Това бе една от тайните на Холис: никой не можеше да се изгуби в тъмните лабиринти, щом помни разнообразните видове, показващи отделните сектори, и закодираните знаци, сигнализиращи, че следват стъпала или разклонения на коридора.

Свърнаха в ниска галерия, резониращите звуци им подсказаха, че бе безлюдна. На това място орнаментите по стената представяха странни хора, приклекнали с издадени напред длани сред дървени колиби. Сигурно са някъде навън, помисли си Юли, като се наслаждаваше на стената, изписана под пръстите му.

Сифанс спря и Юли се блъсна в него. Извини му се, а старецът се облегна на стената.

— Пази тишина и ме остави да си поема дъх — каза той.

След миг, сякаш съжаляваше за суровия си тон, продължи:

— Остарявам. Наближавам двайсет и пет. Но смъртта на индивида е нищо пред нашия господар Акха.

Юли се безпокоеше за него.

Отчето затършува по стената. По скалата се стичаше влага и проникваше във всички цепнатини.

— Ха, да, тук някъде…

Отецът-наставник отвори малка вратичка и ги обля светлина. Юли трябваше за миг да закрие очите си с ръце. После застана до отец Сифанс и погледна навън.

Едва потисна вика си на изумление.

Под тях се простираше малък град, построен на хълм. Тесни улици се виеха нагоре и надолу, навремени свършваха до доста големи къщи. Пресичаха ги други улици, разпръснатите сгради представляваха лабиринт от домове. От едната страна течеше река в дълбоко корито и къщичките опасно бяха надвиснали над него. Хората, дребни като мравки, се движеха по улиците и се блъскаха из стаите без покрив. Шумът от движението им слабо достигаше до мястото, откъдето двамата се взираха надолу.

— Къде сме?

Сифанс посочи с ръка.

— Това е Вак. Забравил си го, нали?

Старецът гледаше и се забавляваше, носът му бе вирнат, а Юли се бе вторачил с широко отворена уста.

Колко съм бил прост, мислеше си той. Без да пита като дивак, трябваше да се досети, че е Вак. Виждаше арката, която водеше към Рек — бяла като лед в далечината. Разпозна разкривените убежища по-наблизо и уличката, където се намираха неговата стая и домът на Кайле и Туска. Добре си го спомняше, както и красивата тъмнокоса Искадор, мислеше за тях с копнеж, ала чувствата му бяха притъпени — нямаше смисъл да копнее за вече отминалия свят. Кайле и Туска сигурно вече са го забравили, както ги бе забравил той. Онова, което го изненада, бе колко светъл изглеждаше Вак, защото си го спомняше с дълбоките си сенки и с безцветието си. Разликата му показа, че зрението му се беше изострило след престоя му в Холис.

— Спомняш ли си, че ме попита кои са Пазителите? — обади се отец Сифанс. — Попита ме дали ги виждаме. Ето го моя отговор.

И той посочи светът под тях.

— Хората долу не ни виждат. Дори ако погледнат нагоре, няма да ни забележат. Ние сме по-висши от тях. Както са Пазителите в сравнение с обикновените членове на свещеничеството. Вътре в нашето укрепление има друго тайно укрепление.

— Отче Сифанс, помогни ми. Това тайно укрепление… дали е дружелюбно към нас? Тайните неща не винаги са дружелюбни.

Отчето запримига.

— Въпросът по-скоро трябва да бъде дали тайното укрепление е необходимо, за да оцелеем. А отговорът е: да, каквото и да струва. Може би намираш отговора ми за странен, тъй като идва от мен. Мнението ми винаги се намира някъде по средата, но не и на този въпрос. Екстремните ситуации в нашия живот, срещу които Акха се бори да ни защити, пораждат нови екстремни ситуации. Пазителите съхраняват Истината. Според свещените книги светът ни се е оттеглил от огъня на Утра. Преди много поколения пановалците се осмелили да се опълчат срещу Великия Акха и се преместили да живеят извън свещената закриляща ни планина. Градове като Вак, който е сега пред очите ни, се строели под открито небе. После сме били наказани с огън, изпратен ни от Утра и неговата кохорта. Оцелели малцина и те се завърнали отново тук, в родния дом. И това не е просто свещено писание, Юли. Не обръщай внимание на сквернословното „просто“. Бих казал, че е свещено писание. И то е част от нашата история. Пазителите в своето тайно укрепление пазят тази история, както и много други неща, оцелели от периода, когато сме живели под открито небе. Убеден съм, че ясно виждат онова, което за нас е забулено в тайна.