Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

За Юли музиката почти се превърна в заместител на светлината. Когато разговаряше с останалите послушници, откри, че те не усещаха такова опиянение. Но пък те — беше започнал да го осъзнава — носеха в душите си много по-голямо обвързване с Акха от него. Повечето от тях обичаха или мразеха Акха от рождение, за тях той бе самата природа, а за Юли не беше.

Когато се бореше с подобна материя по време на малобройните часове, отредени за сън, Юли се чувстваше виновен, че не е като останалите. Той обичаше музиката на Акха. Тя беше нов език за него. Ала беше музика, сътворена от човеци, а не от…

Дори когато сподави съмненията си, те се появиха наново. Ами езикът на религията? Не беше ли той също творение на човеците — може би на приятни, безполезни хора като отец Сифанс?

„Вярата не е покой, а мъчение; единствено Великата война е покой“ — поне този цитат съдържаше истина.

Междувременно Юли се затвори в себе си и само външно проявяваше приятелски чувства към останалите послушници.

Срещаха се на инструктаж в ниско, влажно, мъгливо помещение, наречено Клефт. Понякога там цареше непроницаема тъмнина, друг път се осветяваше с фитили, носени от отците. Всяка сбирка завършваше с един и същ ритуал — свещеникът притискаше с ръка челото на послушника, правеше жест към мозъка му — действие, на което по-късно в спалнята послушниците се присмиваха. Пръстите на свещениците бяха груби от четенето по стените — така се придвижваха бързо из лабиринтите на Холис и в най-гъстата тъмнина.

Всеки послушник седеше на скамейка с много странна форма, направена от глинени тухли и обърната с лице към инструктора. Всяка бе украсена с различни барелефи, за да могат по-лесно да се разпознават в тъмнината… Учителят им седеше отпред и над тях, възседнал глинено седло.

Когато бяха изминали само няколко седмици от послушанието, отец Сифанс обяви темата „Ерес“. Говореше с тих глас, като от време навреме покашляше. Да вярваш в нещо погрешно е по-лошо, отколкото изобщо да не вярваш. Юли се наведе напред. Двамата седяха в тъмното, ала отецът-настойник в съседната кабина им светна с примигващ пламък, който хвърляше мъглив оранжев ореол около главата на Сифанс и засенчваше лицето му. Черно-бялата дреха на стареца нарушаваше целостта на силуета му, така че той се сливаше с околната тъмнина. Край тях се носеха облаци мъгла, проследяваха всеки, който минаваше наблизо чрез четене по стената. Ниската пещера се изпълни с кашлица и мърморене; някъде непрекъснато капеше вода и отекваше като малки звънчета.

— Човешките жертви, отче, така ли казахте?

— Тялото е ценно, духът — излишен. Някой говорил против свещениците, твърдейки, че би трябвало да са по-скромни, за да помагат на Акха… Вече достатъчно напредна в учението, за да присъстваш на екзекуцията му… Ритуал, останал от варварските времена…

Напрегнатите му очи, две малки оранжеви точици, шареха в тъмнината като сигнал от далечно разстояние.

Когато времето дойде, Юли тръгна през скръбните галерии, като нервно опипваше стената, за да разчете знаците. Влязоха в голямата зала на Холис, наречена Стейт. Светлината беше забранена. Въздухът бе изпълнен с шепота на събиращите се свещеници. Юли тайничко се улови за края на дрехата на отец Сифанс, за да не се изгуби. После долетя гласът на свещеник, рецитиращ историята на продължителната война между Акха и Утра. Нощта принадлежеше на Акха и свещениците защитаваха стадото си по време на дългата нощна битка. Онези, които се опълчваха срещу охраната, трябваше да умрат.

— Доведете затворника.

Много се говореше за затворниците в Холис, ала това бе нещо различно. Можеше да се чуе трополенето на тежките милиционерски ботуши по пода. Раздвижване, после светлина.

Светлинен сноп се плъзна надолу. Послушниците притаиха дъх. Юли забеляза, че стоят в просторното помещение, през което го бе водил Сатаал преди много, много време. Източникът на светлина бе предишният — високо над множеството глави. Беше ослепителна.

В основата на стълба от лъчи стоеше човешка фигура, завързана за дървена рамка, с разперени ръце и крака, с главата нагоре и съвсем гола.

Когато затворникът издаде вик, Юли позна излъчващото страст лице, квадратно и обрамчено от късо подстригана коса. Лицето на младежа, когото беше слушал да говори в Прейн — Нааб.

Гласът и посланието му бяха също познати на Юли.

— Свещеници, аз не съм ваш враг, макар да ме третирате като такъв. Аз съм ваш приятел. Поколение след поколение вие тънете в бездействие, редиците ви намаляват, Пановал загива! Ние не сме прости почитатели на Великия Акха. Не! Ние трябва да се борим заедно с него. Ние също трябва да страдаме. Във Великата война между Небето и Земята ние имаме своето място. Трябва да се променим и да се пречистим.