Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Една година и един ден Юли служи в Холис като послушник. Не му беше разрешено да напуска помещенията, блуждаеше в нощно бдение, без да знае дали Фрейър и Баталикс плуват в небето поотделно или заедно. Желанието да побегне през бялата пустош постепенно го напусна под въздействието на мрачното величие на Холис.

Беше си признал убийството на двамата мъже. Не последва наказание.

Слабият сив свещеник с примигващи очи, отец Сифанс, бе отговорен за Юли и за още няколко послушници. Сплете пръсти и му каза:

— Нещастният инцидент с убийството сега е заключен в миналото. Все пак никога не бива да го забравяш, да не би, забравяйки го, да повярваш, че изобщо не се е случвал. Всичко в живота е взаимосвързано като покрайнините на Пановал. Пример за това е грехът ти и желанието ти да служиш на Акха. Нима си въобразяваш, че светостта кара човек да служи на Акха? В никакъв случай. Грехът е по-силната движеща сила. Приеми тъмнината — чрез греха ти се споразумяваш със собственото си нищожество.

По едно време думата „грях“ често се появяваше на устните на отец Сифанс. Юли го наблюдаваше с интерес, със задълбочеността, която малките ученици посвещават на учителя си. Начинът, по който се движеха устните му, произнасяйки тази дума, бе нещо, което той после имитираше, съвсем сам, като използваше движенията му, за да повтори всичко, което трябваше да наизусти.

Докато отецът имаше на разположение собствено жилище, където се оттегляше след наставленията, Юли спеше в обща спалня с останалите момчета, обитаваше тъмнина в сърцето на самата тъмнина. За разлика от отците на тях не им разрешаваха никакви удоволствия: песните, напитките, момичетата, забавленията бяха забранени, храната им беше оскъдна, подбрана от подаръците, които Акха получаваше всеки ден.

— Не мога да се съсредоточа. Гладен съм — оплака се той веднъж на наставника си.

— Гладът е вездесъщ. Не можем да очакваме от Акха да ни храни. Той ни защитава от външните враждебни сили, поколение след поколение.

— Кое е по-важно: оцеляването или индивидът?

— Индивидът притежава достойнства в собствените си очи, предимство имат поколенията.

Юли се бе научил да спори по неговия метод, стъпка по стъпка.

— Но поколенията са съставени от индивиди.

— Поколенията не са просто сбор от индивиди. Те съдържат стремежи, планове, история, закони и преди всичко приемственост. Те съдържат миналото, както и бъдещето. Акха отказва да работи само с индивиди, затова индивидът трябва да се потисне, ако е необходимо — дори да изчезне.

Много хитро отчето научи Юли да се съгласява. От една страна, у него трябваше да гори сляпата вяра, от друга — нуждаеше се от разум. През своето дълго пътешествие през годините подземната общност се нуждаеше от всички начини за оцеляване — и от молитва, и от разум. Според свещените писания някога в бъдещето, в самотната си битка Акха можеше и да бъде победен, а светът да премине през период, в който от небесата ще се спусне всепоглъщащ огън. Индивидът трябваше да изчезне, за да избегне ужаса на изгарянето.

Юли се движеше между подземните стени с тези идеи, който се самооборваха сами. Те преобръщаха света му с главата надолу, ала именно в това се криеше тяхната изключителна привлекателност, тъй като всяко ново революционно виждане подчертаваше предишното му състояние на невежество.

Сред всички лишения, сред объркаността му се прокрадна нещо приятно, което го успокои. Свещениците намираха пътя си през тъмния лабиринт, като четяха по стените чудотворната мистерия, в която Юли скоро трябваше да бъде посветен. Имаше още един ориентир, измислен, за да достави удоволствие. Музиката. Отначало в святата си невинност Юли си въобрази, че чува звуците на духовете над себе си. Не можеше да разбере откъде идва приятната мелодия, изпълнявана на еднострунен инструмент. Ако не е дух, нима е песента на вятъра в процепа на скалите?

Удоволствието му бе толкова тайно, че не попита никого за звуците, не попита дори другарите си послушници, докато един ден неочаквано не попадна с отец Сифанс на религиозна служба. Хоровете бяха важни, не по-малко важно бе едногласното пеене, когато гласът се извисяваше високо в празното тъмно пространство. Ала онова, което Юли хареса най-много, беше втъкаването на нечовешки гласове, изтръгнати от инструментите на Пановал.

В Преградните планини не бе чувал нищо подобно. Единствената музика, известна на тамошните племена, беше протяжното биене на кожените барабани, чукането на животински кости една в друга, пляскането на човешки ръце в съпровод на монотонния припев. Именно извисената сложност на новата музика убеди Юли в реалността на все още събуждащия се в него духовен живот. Особено впечатление му направи една мелодия и го сграбчи за сърцето — наричаше се „Олдорандо“. В нея бе включена партия за един инструмент, който се извисяваше над всички останали, после се гмуркаше сред звуците им и накрая отстъпваше и преливаше в обикновена мелодия, в която диреше собствено укритие.