Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Аз го познавам и му се доверявам.

— Това е някакъв номер.

— Стига с твоите проклети номера, Юзилк. Няма да ти разреша да докоснеш отец Сифанс.

Той изрече тези думи доста ядосано, защото Юзилк тръгна към стария свещеник и Юли протегна ръка да го спре. Юзилк го удари през ръката и за миг двамата се сборичкаха, ала Юли с лекота го бутна настрана.

— Хайде, Юзилк, щом си способен да се биеш, да тръгваме.

— Почакай. Виждам, че мога да ти се доверя, попе. Докажи, че говориш истината, като освободиш един мой приятел. Казва се Скоро. Работехме заедно на рибарското езеро. Ще го намериш в килия 65. Доведи и приятеля ми от Вак.

Юли потърка брадичката си и отвърна:

— Не си в положение да поставяш условия.

Всяко закъснение беше опасно за тях. Но ако искаше в бъдеще да се разбират добре с Юзилк, трябваше да направи жеста, за да го предразположи. Според Сифанс ги очакваше опасно пътуване.

— Става дума за Скоро, нали? Спомням си го. Твой другар от революционната организация, нали?

— Продължаваш да ме разпитваш ли?

— Отче, може ли Юзилк да остане при теб, докато отида да доведа този Скоро? А кой е мъжът от Вак?

По израненото лице на Юзилк пропълзя нещо като усмивка.

— Не е мъж, жена е. Моята жена, попе. Казва се Искадор, кралица е на стрелбата с лък. Живее в Боу, Долната алея.

— Искадор… да, да, познавам я, виждал съм я веднъж.

— Доведи я. Двамата със Скоро са издръжливи. После ще те видим и теб колко издържаш, попе…

Свещеникът дръпна Юли за ръкава и тихо му прошепна, като почти напъха носа си в ухото му:

— Извини ме, но промених решението си. Не смея да остана насаме с този надут и глупав човек. Моля те, вземи го със себе си! Имаш думата ми — няма да излизам от стаята си.

И той се вкопчи в ръката му.

Юли плесна с ръце.

— Добре, много добре. Юзилк, тръгваме заедно. Ще ти покажа откъде да откраднеш расо. Сложи си го и върви да доведеш Скоро. Аз ще сляза във Вак и ще доведа момичето ти, Искадор. Ще се срещнем във вътрешния ъгъл на Туинк, откъдето излизат два коридора, за да можем да избягаме при необходимост. Ако двамата със Скоро не дойдете, ще тръгна без вас, тъй като е възможно да ви заловят. Ясно ли е?

Юзилк изсумтя.

— Ясно ли е?

— Да, да тръгваме.

Тръгнаха. Напуснаха убежището на малката свещеническа стая и потънаха в непрогледната нощ на коридора. С пръсти по стената, Юли водеше. От вълнение бе забравил дори да се сбогува със стария си учител.

По това време жителите на Пановал бяха практични. Не ги вълнуваха по-велики мисли от това да напълнят коремите си. Ала все пак в историите, разпространявани от разказвачите, се прокрадваха известни промени.

На главния вход до бараките на охраната, преди посетителят на Пановал да достигне терасите на Пазара, растяха дървета — хилави и малко на брой, ала определено зелени дървета.

Те бяха ценени за това, че рядко се срещат, и от време на време раждаха набръчкани орехчета, наричани „благодарствени послания“. Нито едно дърво не успяваше да даде реколта всяка година, но винаги някое раждаше по няколко бледи послания, разклащани от вятъра. В по-голямата част от посланията имаше личинки; ала жените и децата на Вак, Гройне и Прейн ги ядяха заедно с плода.

Понякога личинките загиваха при счупването на ореха. Според историята бедните малки личинки загивали от шок. Вярвали, че вътрешността на ореха представлява целия свят, а набръчканата черупка наоколо небето. После един ден светът им се разтваря и те с ужас виждат, че извън техния съществува друг огромен свят, във всяко отношение по-важен и по-светъл. На личинките им идвало много и те издъхвали от откритието си.

Юли си мислеше за личинките в орехчетата, когато за пръв път от цяла година напускаше тъмнината на Холис и объркан се завръщаше в ослепителния свят на обикновените хора. Отначало шумът, светлината и блъсканицата на толкова много хора го докараха до шоково състояние.

Всички предизвикателства и съблазни на този свят се събираха ведно в лицето на Искадор, хубавицата Искадор. Съвсем ясен бе споменът му за нея, сякаш я бе видял вчера. Когато се изправи пред нея, той я намери още по-красива и започна да заеква от вълнение.

Жилището на баща й имаше няколко подразделения и представляваше част от малка фабрика за лъкове; той бе шефът на гилдията.

Тя покани свещеника у дома си доста надменно. Той седна на пода, изпи чаша вода и бавно заразказва историята си.

Външността на Искадор издаваше упоритост и остър ум. Кожата й бе млечно бяла и контрастираше с дългата й черна къдрава коса и кафяви очи. Имаше едро лице с високи скули, с широка и бледа уста, движенията й бяха енергични. Тя скръсти ръце делово, заслушана в думите на Юли.