Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Пътят им вървеше все надолу и така с часове. Едва се влачеха — Юли се подпираше с една ръка на стената, а другата бе вдигнал пред лицето си, за да не удари глава в скалата, както вече му се бе случило няколко пъти. Искадор се хвана за дрехата му. Както беше уморен, той усети допира й по-скоро като нещо досадно.

С блуждаещия си мозък Юли започна да си представя, че цветовете, които се появяват пред очите му, имат връзка с дишането му. Все пак не беше съвсем така, тъй като пред тях се появи нещо като светлина. Той се втурна напред, още по-надолу, стискайки здраво подпухналите си клепачи, после отвори очи. Сякаш бе ослепял — виждаше бледа млечна светлина. Огледа се и му се стори, че като в сън зърва лицето на Искадор — или по-скоро като в кошмар, защото очите й бяха широко отворени, а по средата на призрачното й лице зееше устата и.

Усетила погледа му, тя дойде на себе си. Спря, улови се за него за опора, а Юзилк и Скоро се блъснаха в тях.

— Отпред се вижда светлина — каза Юли.

— Светлина! Отново мога да виждам… — Юзилк сграбчи Юли за рамото. — Ах, ти, проклет злодей, все пак ни изведе! Ние сме в безопасност, ние сме свободни!

Той се смееше гръмко, втурна се напред с протегнати ръце, сякаш да прегърне източника на светлина. Другите го последваха радостни, стъпваха по грубата земя през светлината, която преди не съществуваше, освен само над някое непознато северно море, където плаваха и се сблъскваха айсберги.

Пътят стана равен, покривът изчезна. Пред краката им се разстилаха езера. Те нагазиха в тях и пътеката отново се заизкачва нагоре, докато стана тъй стръмна, че намалиха ход, а светлината не се засилваше за разлика от острите шумове наоколо.

Внезапно стигнаха края на пътя и застанаха на ръба на дълбока цепнатина. Бяха заобиколени от светлина и шум.

— Очите на Акха — задъхано изрече Скоро и захапа юмрука си.

Цепнатината преминаваше в гърло, което водеше надолу към утробата на земята. Можеха да го видят — от ръба му бликаше река и падаше надолу в пролома. Точно под мястото, където стояха, водата със сила се удряше в първото си препятствие — един камък — и оттам се разнасяше силното бумтене, което бяха чули. После се спускаше в дълбини, недостижими за погледа им. Дори където не се пенеше, водата беше бяла с размазани зелени и сини петна. Въпреки че именно тя излъчваше слабата светлина, на която се бяха зарадвали, скалите зад нея не бяха по-тъмни, а обвити във вихри от бяло, червено и жълто.

Много преди да престанат да се взират в тази гледка и в бледите си призрачни фигури, те се намокриха от пръските.

— Това не е изходът — обади се Искадор. — Сляп коридор е. Юли, а сега накъде?

Той посочи отсрещния край на скалната тераса, където бяха застанали.

— Ще минем по този мост.

Предпазливо се запридвижваха към моста. Почвата бе хлъзгава от водорасли. Мостът изглеждаше посивял от старост. Беше построен от големи камъни, изкопани от близките скали. Арката му се извиваше нагоре и прекъсваше — беше разрушен, представляваше останки от мост. В полумрака на отсрещния бряг на бездната се забелязваше другата му част. Някога са се прехвърляли оттатък, но вече не можеше.

Те постояха така, загледани във водата, без да се поглеждат един друг. Първа се раздвижи Искадор. Наведе се, остави торбата си на земята и измъкна от нея лък. Завърза конец на стрелата — същата като при състезанията, наблюдавани от Юли много, много отдавна. Момичето безмълвно се настани на ръба на бездната и вдигна лъка. Опъна назад ръката си, присви очи и пусна стрелата да лети.

Тя проряза светлината, изпълнена с пръски. Достигна най-високата си точка над скалната козирка, изчерпала ускорението си, отскочи от каменната скала над водопада и падна обратно. Заби се до краката на Искадор.

Юзилк я потупа по рамото.

— Блестящо. Какво ще правим сега?

Вместо да отговори, тя завърза дебела корда към края на конеца. Хвана края на конеца, вързан за стрелата, започна да дърпа и предният край на кордата премина над козирката, и се върна обратно в ръката й. После Искадор извади въже, направи му примка, издърпа и него над издадената над главите им скала, спусна другия край на въжето през примката и здраво го стегна.

— Искаш ли да тръгнеш пръв? — попита тя Юли и му подаде края на въжето. — Нали си ни водач.

Той се взря в дълбоко поставените й очи, чудейки се на лукавството и на искреността им едновременно. Не само че посочваше на Юзилк, че не е водач, а караше и него, Юли, да докаже, че е такъв. Той разбра думите й, реши, че има право, хвана въжето и изправи гърди да посрещне предизвикателството.