Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Защо не дойде Юзилк да ми разкаже за тези перипетии?

— Той отиде да вземе още един приятел. Не може да дойде във Вак. По лицето му има белези и би могъл да привлече вниманието на хората.

Тъмната коса се спускаше от двете страни на лицето й като крила. Те нетърпеливо изпърхаха назад от движението на главата й, когато Искадор каза:

— Както и да е. След шест дни имам състезание и искам да го спечеля. Не желая да напускам Пановал, тук съм си щастлива. А Юзилк винаги се е оплаквал. Освен това не съм го виждала много дълго. Сега си имам друг приятел.

Юли стана и леко се изчерви.

— Прекрасно, ако наистина се чувстваш така. Само си мълчи и не казвай на никого за моето посещение. Аз тръгвам и ще предам съобщението ти на Юзилк.

Пред нея се чувстваше неспокоен и това го караше да се държи по-грубо, отколкото би желал.

— Почакай — тя пристъпи напред с протегната ръка. — Не съм ти споменала, че можеш да си тръгваш, попе. Онова, което ми разказа, е доста вълнуващо. Значи трябва да защитаваш интересите на Юзилк и ме молиш да тръгна с вас.

— Само две неща, госпожице Искадор. Името ми е Юли, а не „поп“. И защо трябва да защитавам интересите на Юзилк? Та той не ми е приятел и освен това…

Гласът му затихна. Той я гледаше свирепо, цял почервенял.

— Освен това какво?

Във въпроса й се усещаше смях.

— О, Искадор, толкова си красива! Исках да кажа, че самият аз те обичам, това е.

Държанието й се промени. Тя вдигна ръка така, че почти скри бледите си устни.

— Ето две важни „освен това“. Е, Юли, това променя нещата. И ти самият не си лош, както виждам. Как стана свещеник?

Усетил промяната, той се подвоуми, после смело заяви:

— Убих двама души.

Тя дълго време го наблюдаваше изпод гъстите си мигли.

— Почакай тук, докато събера багажа си и взема един здрав лък — произнесе накрая.

Срутването на покрива предизвика вълнение и суматоха из целия Пановал. Беше се случило нещо, от което най-много се бояха. Чувствата бяха някак смесени. Ужасът премина в облекчение, когато се разчу, че под скалите са били погребани само затворници, пазачи и няколко фагори. Вероятно са си го заслужили и затова Акха им го е изпратил.

В задната част на Пазара бариерите бяха вдигнати и милицията бе излязла, за да съблюдава реда. Спасителните отряди, мъже и жени от гилдията на лекарите, както и работници, се щураха насам-натам на мястото на трагедията. Тълпи зяпачи се трупаха и притискаха напред, някои умълчани и напрегнати, други весели, тъй като се бе появила група акробати и музиканти, за да ги забавляват. Юли премина през тълпата с момичето след себе си — по стародавна традиция хората правеха път на свещеника.

Туинк — мястото на трагедията беше съвсем променено. Не се разрешаваше преминаването на минувачи, бяха запалени ярки факли в помощ на спасителите. Затворниците доливаха масло, за да поддържат светлината.

Сцената беше мрачна — затворниците копаеха, а зад тях чакаха други, които да ги сменят. Фагорите бяха изпратени да дърпат количките с камъни. Много често се извисяваха викове; тогава закопаваха още по-трескаво и от земята се появяваше тяло, което предаваха на лекарите.

Степента на разрушенията бе внушителна. Освен всичко друго се бе строполил и половината покрив на централната пещера. По-голямата част от пода бе покрита с купчини канари, а развъдниците за риба и лишеи бяха изчезнали. Източникът на трагедията се бе оказал подземен поток, който сега бликаше на свобода и освен всичко останало бе причинил наводнение.

Задните коридори бяха почти затрупани. Юли и Искадор трябваше да пропълзят над отломките, за да стигнат до тях. За щастие един голям куп камъни ги скриваше от очите на любопитните. Те се покатериха, без някой да ги спре. В сянката ги очакваха Юзилк и приятелят му Скоро.

— Черно-бялото ти отива, Юзилк — саркастично подметна Юли, за свещеническите одежди, с които се бяха дегизирали двамата затворници. Подразни го, че Юзилк с нетърпение се бе втурнал да прегърне Искадор. Може би нараненото му лице не й се нравеше, защото тя го държеше на разстояние и го укротяваше, стискайки го за ръцете.

Дори в новите си дрехи Скоро все още приличаше на затворник. Беше висок и слаб, с отпуснати рамене, характерни за човек, прекарал твърде дълго в твърде тясна килия. Ръцете му бяха големи и покрити с белези. Очите му — поне по време на тази среща — шареха. Здрависвайки се с Юли, той не го гледаше, но после, когато вниманието на свещеника се разсея, затворникът крадешком го погледна няколко пъти. Юли го попита дали е готов за трудното пътешествие и той само кимна с глава, изсумтя и намести торбата с вещите на гърба си.