Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Началото не предвещаваше нищо добро и за миг Юли съжали, че бе действал импулсивно. Рискуваше твърде много, за да си позволи да очаква единомислие с хора като Юзилк и Скоро. Най-напред, помисли си той, трябва да наложа авторитета си, в противен случай ще си имаме доста неприятности.

Очевидно Юзилк таеше същата мисъл.

Той се разбърза, намествайки торбата си.

— Закъсня, попе. Помислихме, че си се върнал, че това е още един от номерата ти.

— Вие двамата готови ли сте за трудно пътешествие? Изглеждате зле.

— По-добре да тръгваме и да не се мотаем тук в приказки — отвърна Юзилк, изпъчи гърди и тръгна между Искадор и Юли.

— Аз ще водя, ти ще помагаш — заяви Юли. — Да сме наясно с това, за да се разбираме по-нататък.

— Какво те кара да мислиш, че ти ще водиш, попе? — попита подигравателно Юзилк и кимна към спътниците си за подкрепа. С полузатвореното си око той изглеждаше хитър и злонамерен. Отново бе станал свадлив пред перспективата на идващата свобода.

— Ето отговора на въпросите ти — отвърна Юли, сви дясната си ръка в юмрук, замахва с него и го заби в корема на Юзилк.

Той се преви, започна да пъшка и да ругае.

— Разкарай се, ти…

— Изправи се, Юзилк. Да тръгваме, преди да са ни открили.

Спорът свърши дотук. Те тръгнаха кротко след него. Слабите светлини на Туинк се изгубиха зад гърба им. Пръстите на Юли шареха по стената и разчитаха знаците. Закачливите спирали като мъниста и нанизи от мидени черупки се виеха като мелодия, изпълнена на флугел, и ги водеха надолу в необятната тишина на планината.

Останалите не познаваха свещеническата му тайна и все още разчитаха на светлината. Замолиха го да върви по-бавно или да им разреши да запалят лампа, ала Юли не направи нито едното, нито другото. Възползва се от възможността да хване Искадор за ръката, което тя с радост му позволи — удоволствието да усеща плътта й до своята беше огромно. Другите двама се задоволиха да се държат за дрехите й.

След известно време коридорите се разклониха, повърхността на стената загрубя и знаците прекъснаха. Бяха стигнали границата на Пановал и вече наистина бяха сам-сами. Починаха си. Докато другите разговаряха, Юли си припомняше скицата, която отец Сифанс му бе надраскал. Вече съжаляваше, че не прегърна стареца на сбогуване.

Отче, разбираш ми душата по своя особен начин, така мисля. Знаеш какво неоформено парче пръст съм. Знаеш, че се стремя към доброто, ала не мога да се извися над собствената си примитивна природа. И все пак не ме предаде. Е, и аз не те прободох с ножа, нали? Трябва да продължиш опитите си да се промениш, Юли — най-после все още си свещеник. Наистина ли съм? Е, когато излезем навън, ако изобщо излезем… А тук това чудесно момиче… Не, не, аз не съм свещеник, стари отче, бъди благословен, но никога няма да бъда. Все пак се опитах и ти ми помогна. Сбогом завинаги…

— Ставайте — викна той и скочи на крака, като помогна на момичето.

Искадор леко постави ръка на рамото му, преди отново да поемат в тъмнината. Когато Юзилк и Скоро се заоплакваха от умора, тя не продума.

Най-после легнаха да спят, сгушени един до друг в основата на чакълест склон — момичето лежеше между Юзилк и Юли. Обзеха ги страховете на нощта. В тъмнината си въобразяваха, че чуват дъха на червея на Утра, който пълзи към тях с отворени челюсти и слузести мустаци.

— Ще спим на запалена лампа — реши Юли.

Беше студено и той здраво бе прегърнал момичето. Заспа с лице, опряно в кожената й туника.

Когато се събудиха, яростно се нахвърлиха върху храната, която носеха със себе си. Пътят ставаше все по-труден. Имаше скални срутвания и с часове трябваше да пълзят по корем, носовете им се опираха в краката на предишния, всеки силно викаше на другаря си, за да не се изгубят в непрогледната подземна нощ. По коридора, през който си пробиваха път, подухна мразовит вятър и превърна косите им в ледени шушулки.

— Да се връщаме — замоли се Скоро, когато най-сетне станаха с превити гърбове и си поеха дъх. — Предпочитам затвора пред това тук.

Никой не му отговори. Вече не можеха да се върнат. А и се умълчаха пред величавото присъствие на планината.

Юли безнадеждно се изгуби. Скалното срутване го бе изкарало от равновесие. Не можеше да си спомни картата на стареца и бе почти толкова безпомощен, колкото и останалите. Надигаше се шептящ шум и той тръгна към него. Пред широко отворените му очи се появи преграда с неопределен цвят; усети, че се притиска в здрава скала. Дъхът излизаше от отворената му уста на пресекулки. По взаимно съгласие спряха да си починат.