Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Червеят на Утра! — възкликна Искадор.

Той здраво я прегърна.

— Това е само приказка — зауспокоява я Юли. Ала кръвта му се смрази и той сграбчи камата си.

— В тази ниша сме в безопасност — обади се Скоро. — Само трябва да пазим тишина.

Надяваха се да е прав. Нямаше никаква грешка, нещо се приближаваше. Те се свиха на място, вторачили поглед в тунела. Скоро и Юзилк бяха въоръжени с тояги, откраднати от пазачите в сектор „Наказание“, Искадор си извади лъка.

Шумът се засилваше. Акустиката мамеше, но според тях идваше от същата посока, от която духаше вятърът. Сега в шума се намеси стържещ звук и трополене от камъни, отхвърляни безразборно. Вятърът замря, вероятно нещо го спираше. Ноздрите им доловиха странен мирис.

Вонеше на разложена риба, на мръсотия, на развалено сирене. В коридора нахлу зеленикава мъгла. Според легендата червеят на Утра бе тих, ала сега напредваше с тътен.

Ръководен повече от ужас, отколкото от смелост, Юли надникна в нишата.

И го видя да напредва бързо. Чертите му едва се различаваха иззад зелената луминесцентна светлина, която го предхождаше. Четири очи, от всяка страна по две, мустаци и гигантски зъби. Юли ужасен се отдръпна. То напредваше неумолимо.

В същия миг и четиримата видяха лицето му в профил. То пълзеше покрай тях, а очите му гледаха диво. Коравите му мустаци се отъркаха в кожите им. После очите им се спряха на покритите с люспи ребра, извиващи се пред тях, целите осветени в синьо, обсипващи ги с прах, давещи ги с отвратителна воня и мръсотия.

Сгушени един в друг, четиримата се взираха от скривалището си кога ще отмине. В началото на обсипания с камъни коридор имаше по-широка пещера, през която бяха дошли. Конвулсии разтърсиха въздуха, пелената от зелена светлина се развълнува.

Червеят ги бе усетил. Обръщаше се и приближаваше. Идваше за тях. Искадор преглътна вика си.

— Камъни, бързо! — изкомандва Юли.

Биха могли да хвърлят скални отломки. Пресегна се към наклонената стена на нишата. Ръката му докосна нещо странно с козина. Отдръпна се. Удари кварцовото си палило. Проблесна искра и се изгуби. Но времето му бе достатъчно да забележи, че са си правили компания с останките на човек — кости, обвити в кожи. Имаше и някакво оръжие.

Отново щракна с палилото.

— Ама това е косматко! — извика Юзилк, използващ затворническия жаргон за фагор.

Имаше право. Продълговат череп, върху който плътта се бе съсухрила, рога — това бе фагор. До трупа лежеше прът, който завършваше с острие. Акха се бе притекъл на помощ на застрашените от червея на Утра. Юзилк и Юли едновременно се пресегнаха и сграбчиха оръжието.

— За мен е. Използвал съм подобни неща — ръгна го Юли.

Внезапно предишният живот премина пред очите му, спомни си как посрещаше връхлитащите йелки.

Червеят на Утра се връщаше. Отново се чу стържещият звук. Отново ярка зелена светлина. Юли и Юзилк си позволиха да надникнат бързешком от нишата. Ала чудовището стоеше неподвижно. Виждаха мъглата, излъчваща се от лицето му. Беше се обърнало и се взираше към тях, ала не се движеше.

Изчакваше.

Случайно обърнаха поглед в противоположна посока. Друг червей идваше оттам, откъдето бе дошъл първият. Два червея… В същия миг във въображението на Юли се появи цяла система пещери, гъмжащи от червеи.

Четиримата се вкопчиха един в друг от ужас, когато светлината стана по-ярка, а шумът — по-близък. Но чудовищните твари се интересуваха единствено една от друга.

След вълна зловоние главата на чудовището се плъзна край тях, вторачено и с четирите си очи напред. Юли държеше долната част на новопридобитото си оръжие. Опря копието в стената на нишата и мушна острието над скалата, като стискаше дръжката с двете си ръце.

То прободе изпъкналото туловище на червея в движение. От дългата разкъсана рана бликна гъста, подобна на желе течност и потече по туловището. Чудовището забави движение, преди косматата му опашка да премине покрай нишата, където се бяха скрили четирите човешки същества.

Не можаха да разберат дали двата червея са имали намерение да се бият, или да се съвкупляват. Вторият не достигна обекта си. Постепенно спря. Вълни на остра болка се предаваха по тялото му и то се загърчи, а опашката му се замята във всички посоки. После замря.

Светлината, която излъчваше, бавно се стопи. Настъпи тишина, чуваше се само диханието на вятъра.

Те не смееха да помръднат. Не смееха да сменят положението си. Първият червей все още чакаше някъде в тъмнината и присъствието му се забелязваше по слабото зеленикаво сияние, което трудно проникваше над трупа на мъртвото чудовище. После всички решиха, че това е била най-лошата част от изпитанията им. Всеки предполагаше мислено, че първият червей знае къде се намират, че мъртвият е част от двойката и първият само чака да се помръднат, за да се нахвърли и да си отмъсти.