Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Но в него, в Искадор и в техния син съществуваше непобедима жизненост, в душите им се таеше надеждата, че идват по-добри времена. Той пазеше видението от планините, че вероятно съществува по-приятен живот от този, който се предоставя на хората, по-сигурен, по-малко подчинен на късмета и на природните сили.

Ала той и красивата му Искадор остаряваха и с всяка изминала година усещаха студа още по-силно.

Те обичаха това място до езерото и в памет на един друг живот и други надежди и очаквания го нарекоха Олдорандо.

Това е историята на Юли, сина на Ейлхо и Онеса.

Историята на потомците им и съдбата, която им бе отредена, е далеч по-дълга. На тях не им бе известно, ала Фрейър се приближаваше към студения свят: в неразбираемите притчи, които навремето Юли бе отхвърлил, имаше истина, защото леденото небе след време щеше да се превърне в огнено. Само петдесет хеликонийски години след раждането на сина им безмилостният свят, познат на Юли и неговата красива Искадор, щеше да посрещне истинската пролет.

Раждаше се нов свят.

Небето беше черно, мъжете с факлите се появиха откъм южната порта. Бяха облечени в дебели кожи и вдигаха крака високо, за да преодолеят снега, затрупал улиците. Светият човек пристигаше! Светият човек пристигаше!

Младият Лейнтал Ей се скри до портика на разрушения храм, а лицето му светеше от вълнение. Наблюдаваше процесията, която преминаваше между двете стари каменни колони, затрупани със сняг откъм изток, откъдето в началото на деня бе дошъл снежният облак. Забеляза, че само главните на пукащите факли, носът на баща му и езиците на шестте кучета от впряга му бяха оцветени в червено. Тежкото оловно небе, където бе погребан стражът Баталикс, изличаваше всички останали цветове.

Отец Бондорлонганон от далечен Борлиен бе дебел и в огромните кожи, с които се бе увил, изглеждаше още по-дебел. Кожите не бяха такива, каквито носеха в Олдорандо. Беше дошъл тук самичък — придружаващите го мъже бяха местни ловци и Лейнтал Ей ги познаваше всичките. Момчето прикова вниманието си върху лицето на свещеника, тъй като чужденци идваха много рядко. То бе по-дребно и сега не беше толкова закалено при предишното идване на отеца.

Светият мъж имаше овално лице, гъсто нарязано с хоризонтални линии, между които очи като неговите бяха тъкмо на мястото си. Линиите придаваха на удължената му уста жестокост. Той седна в шейната и се огледа с подозрение. Нищо в държането му не показваше, че се радва на присъствието си в Олдорандо. Погледът му се спря върху развалините на храма. Посещението бе необходимо, защото, както знаеше, Олдорандо бе унищожил свещеничеството си преди няколко поколения. Недоброжелателният му поглед докосна за миг момчето между двата четвъртити стълба.

Лейнтал Ей отвърна на погледа му. Стори му се, че очите на свещеника бяха жестоки и пресметливи. Пък и не можеше да мисли хубави неща за човек, дошъл да изпълни последния ритуал над умиращия му дядо.