Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Племето бе здраво, телата им бяха безформени от подкожна тлъстина. Снагата на Лойл Брай, известна навремето с красотата си, бе все още запазена, макар косите й да бяха посивели. Главата й се губеше между костеливите й рамене, когато се приведе над студеното ложе на своя мъж — мъжа, когото страстно обичаше през половината от живота си, тъй като го бе видяла за пръв път като ранен нашественик.

Лойланун нямаше толкова гореща кръв. Енергията, силата да обича, широкото лице с непрекъснато дирещи очи като тъмни корабни платна — всичко това я бе подминало и бе преминало директно от бабата в малкия Лейнтал Ей. Лойланун бе като сламка, с жълто лице. Понеже съпругът й бе починал твърде млад, походката й бе колеблива. Колебание имаше и в опита й да подражава на царственото поведение и познания на майка си. Беше станала сприхава, тъй като Лойл Брай почти непрестанно плачеше в ъгъла.

— Мамо, стига, хленченето ти ми действа на нервите.

— Ти се оказа твърде слаба, за да оплачеш мъжа си както трябва! Ще плача, ще плача, докато си отида, ще плача с кървави сълзи.

— Много добре ще ти се отрази.

Предложи хляб на майка си, но тя й отказа с презрителен жест:

— Правила го е Шей Тал. Няма да го ям.

— Дай го на мен, мамо — обади се Лейнтал Ей.

Пред кулата се появи Аоз Рун и им викна, държеше за ръка рождената си дъщеря Ойре. Тя бе с една година по-малка от Лейнтал Ей и когато двамата с Лойланун показаха глави от прозореца, въодушевено им замаха с ръка.

— Ела да видиш играчката ми, Ойре. Истинско куче-боец, като баща ти.

Ала майка му го дръпна назад в стаята и се обърна строго към Лойл Брай:

— Аоз Рун иска да ни придружи до погребението. Мога ли да му разреша?

Като се полюшваше леко, старицата отвърна, без да се обръща:

— Не се доверявай на никого. Не се доверявай на Аоз Рун — много е дързък. Той и приятелите му се надяват да наследят властта.

— Все трябва да се доверим на някого. Сега ти ще управляваш, мамо.

Лойл Брай горчиво се засмя и Лойланун погледна надолу към сина си, който с щастлива усмивка стискаше кученцето.

— Тогава ще управлявам аз, докато Лейнтал Ей порасне. Той ще стане Господарят на Ембрудок.

— Глупава си, ако мислиш, че чичо му Накри ще ти позволи — отвърна й старицата.

Лойланун не каза нищо повече, изви горчиво уста и премести поглед от гледащия я с очакване син към покрития с кожи под. Знаеше, че жените не управляват. Още преди баща й да почине, властта на майка й над племето отлетя, изтече като водите на реката Ворал и никой не разбра къде. Тя се обърна на пета и без повече да се суети, викна през прозореца:

— Качвайте се.

Лейнтал Ей бе тъй удивен от вида на майка си — сякаш тя бе приела, че той никога няма да бъде равен на дядо си, да не говорим за по-предишния притежател на името Юли, — че се дръпна назад, твърде наранен, за да поздрави Ойре, когато тя влезе в стаята заедно с баща си.

Аоз Рун бе на четиринайсет, хубав наперен млад ловец, който, след като съчувствено се усмихна на Лойланун и погали Лейнтал Ей по косата, отиде да поднесе съболезнованията си на вдовицата. Беше Лето деветнайсето след Обединението. Лейнтал Ей вече притежаваше усет към историята. Тя струеше от стаената миризма във всяко кътче на старата стая — влажна, с лишеи и паяжини. Самата дума „история“ му напомняше за виещи вълци между кулите, за снега по бутовете им, за някой обичан герой, който предава богу дух.

Не само дядо Юли беше мъртъв. Мъртъв беше и Дресил, братовчедът на Юли, прачичото на Лейнтал Ей, баща на Накри и Клилс. Бяха повикали свещеника и чичо му си отиде втвърден в прахта на историята.

Момчето си спомняше за Дресил с обич, ала се боеше от чичовците си кавгаджии, синовете на Дресил — Накри и надутия Клилс. Очакваше — независимо от това какво говореше майка му, че по стара традиция Накри и Клилс ще управляват. Поне бяха млади. Лейнтал Ей щеше да стане добър ловец и те щяха да го уважават, а не да го пренебрегват, както сега. Аоз Рун щеше да му помогне.

Този ден ловците не напуснаха селището. Те очакваха погребението на стария си господар. Светият отец бе изчислил къде точно да бъде гробът — близо до интересно гравиран камък, където почвата бе омекнала достатъчно от горещите извори, така че лесно да се копае.

Аоз Рун придружи двете жени — съпругата и дъщерята на Малкия Юли, до мястото на погребението. Зад тях вървяха Лейнтал Ей и Ойре, шушукаха си, а слугите им и фагорът Мик ги следваха. Лейнтал Ей раздвижи кученцето си и Ойре се закиска.