Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Спестено му бе да знае за съществуването на страховитите територии на Нктрик.

На изток от Кампанлат се издигаше Източната верига. Скрита от очите на Юли и останалите хора зад облаци и бури, почвата тук се бе нагънала в огромни планински вериги. Те достигаха кулминационната си точка във вулканичния щит, през който си пробиваха път ледниците и се спускаха надолу от върхове четиринайсетхилядници. Елементите огън, земя и въздух съществуваха в почти чист вид, уловени в студена яростна прегръдка, която бе твърде силна, за да позволи да се претопят в по-податлива сплав. Ала дори и тук малко по-късно — по времето, когато Малкия Юли почина — се наблюдаваше ансипитален живот върху ледените плоскости, които почти проникваха в стратосферата: той се бе заловил здраво и ликуваше сред яростните бури.

Бялата пустиня на Източния щит бе известна на фагорите. Те я наричаха Нктрик и вярваха, че представлява трона на Белия магьосник, който ще изхвърли синовете на Фрейър, омразните човеци, от техния свят.

Нктрик се простираше на почти три и половина хиляди мили от север на юг и отделяше вътрешната част на континента от студените източни морета. Те се разбиваха в скалите на Нктрик, които се издигаха отвесно на хиляда и осемстотин метра над водата. Вълните отскачаха нагоре, превръщаха се в лед, обвиваха скалите с ледени висулки и падаха обратно във въртопа във вид на градушка. Ала разпръснатият човешки род не знаеше нищо за това.

Поколения наред човеците живееха от лов. Той бе сюжет на повечето истории, които се разказваха. Макар ловците да излизаха заедно и си помагаха, в основата си ловът бе изпитание за смелостта на мъжа, когато той останеше сам-самин срещу дивия звяр и трябваше да се пребори с него. Предстоеше му или да живее, или да умре. Ако оживееше, жените и децата също можеха да просъществуват в безопасност. Ако умреше, много възможно беше цялото племе да загине.

И така, народът на Юли, малобройна група край замръзналото езеро, живееше, както му бе отредено, придържаше се към начина си на съществуване като всеки животински вид. Хората обичаха да слушат истории от времето на замръзналото езеро. Тогава ловели риба по начин, описан с такива подробности, че ги използваха в риболова във Ворал. Правеха дупки в леда, хвърляха еленови глави и така обираха хранещите се змиорки — също както Юли бе постъпвал навремето.

Хората на Юли също се биеха с гигантски стънджбези, убиваха елени и диви глигани и се защитаваха от набезите на фагорите. В зависимост от сезона събираха бързозрееща реколта от овес и ръж. Кръвта на врага се изпиваше.

Жените раждаха малко деца. В Олдорандо те съзряваха на седемгодишна възраст и остаряваха на двайсет. Дори когато се смееха и радваха, отвсякъде бяха сковани от мраз.

Първият Юли, леденото езеро, фагорите, ужасният студ, миналото — всичко беше като сън. Всички знаеха отделните части на легендите и често ги разказваха. Защото малобройната група хора, приютили се в Ембрудок, бяха ограничени в собственото си съществуване и това ограничение ги правеше съвършено слепи. Когато достигнеха пубертетна възраст, зашиваха всеки един от тях в животински кожи — животните ги обгръщаха отвсякъде. Ала сънищата и миналото им, което бе като сън, ги даряваха с допълнително пространство и всички можеха да го обитават.

След погребението на Малкия Юли, сгушени в основата на кулата, където живееха Накри и Клилс, те отново се наслаждаваха на разказите за миналото, което бе като сън. За да придадат още повече живот на отминали събития или може би да се отдалечат от настоящето, пиеха рател, който слугите на Накри не преставаха да наливат. Рателът бе най-ценената течност в Ембрудок, след червената кръв, разбира се.

Погребението на Малкия Юли им даде възможност да разчупят еднообразното си всекидневие и да се пренесат във въображаемото. Така че великата приказка за миналото — за двете племена и тяхното обединяване, дори за обединяването на мъжете и жените, се преразказваше отново и отново. Предаваше се от уста на уста като канчето с рател, един разказвач поемаше последната фраза на предишния и продължаваше, без да прави пауза.

Там бяха и децата на племето. С блестящи в опушената светлина очи те отпиваха рател от дървените канчета на родителите си. Приказката, в която се бяха заслушали, тъй като я чувстваха като лично своя, наричаха Великата приказка. На всяко празненство, независимо дали бе погребение или рожден ден, или пък в чест на Двойния залез, някой все ще извика в настъпващия мрак: