Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Скандалното поведение на Лойл Брай направи гощавката, последвала погребението, по-пикантна. Всички празнуваха. Малкия Юли бе щастливец, или поне го смятаха за такъв, защото баща му щеше да го посрещне в света на мъртвите. Бившите му поданици празнуваха не само неговото заминаване, но едно по-земно пътуване — завръщането на светия човек в Борлиен. Свещеникът трябваше да бъде наситен с храна и овесено вино, за да оцелее в студа на път за дома си.

Накараха робите, пленени борлиенци — факт, на който отец Бондорлонганон не обръщаше внимание, да натоварят шейната и да впрегнат скимтящите кучета. Лейнтал Ей и Ойре тръгнаха към южната порта заедно с веселата тълпа да изпратят госта.

Когато зърна момчето, лицето на свещеника се изкриви в нещо подобно на усмивка. Неочаквано се наведе и целуна Лейнтал Ей по устата.

— Желая ти власт и познание, синко!

Твърде развълнуван да отговори, Лейнтал Ей го поздрави с вдигната ръка, в която държеше кученцето-играчка.

Тази нощ в кулите се допиваха последните бутилки и отново се разказваха истории за Малкия Юли, как той и племето му пристигнали в Ембрудок. И колко нежелани били тук.

Когато отец Бондорлонганон се довлече в Борлиен, полупремръзнал от студ, докато бе пресичал огромната равнина, облаците се разсеяха. Над него като мъниста в нощното небе блестяха блудните звезди.

Сред съзвездията и самотните слънца пълзеше светла точица. Това не беше комета, а наблюдателната станция „Авернус“ от планетата Земя.

Отдолу станцията се виждаше като малка светла точка, наблюдавана от време на време от пътници и трапери, когато преминаваше над тях. Отблизо представляваше гигантска сфера, а на разстояние от нея плаваха сложни уреди, изпълняващи редица специализирани функции.

„Авернус“ побираше около пет хиляди мъже, жени и деца, както и андроиди. Всички възрастни бяха специалисти в някаква област, свързана с планетата под тях — Хеликония. Планета, наподобяваща Земята и представляваща особен интерес за земните хора.

Лейнтал Ей, изгарящ от жега и изтощен от умора, заспа много преди края на тържествата. Историите се носеха над главата му, както ветровете около планетата, яростно студено и по свойски близо.

Историите засягаха дейността на човека и преди всичко неговия героизъм, как убил това или онова страшно животно, как победил враговете си и по-специално — тъкмо тази нощ, нощта след погребението — как първият Юли пристигнал от тъмнината, за да започне нов живот.

Юли бе завладял въображението им, защото беше свят човек, ала въпреки всичко се бе отказал от религията си заради собствения си народ. Биеше се и побеждаваше богове, които вече нямаха имена.

Едно първично качество в характера на Юли, нещо средно между безжалостност и честност, бе събудило отклик у племето. После въображението им бе обогатило легендата, така че дори неговият правнук, Малкия Юли, се питаше в тежки моменти: „Какво ли щеше да направи първият Юли?“

Първото място, в което слязоха с Искадор от планината и което нарекоха Олдорандо, не благоденстваше. Стараеше се единствено да оцелее. То плашливо съществуваше на брега на замръзналото езеро Дорзин и можеше само да се прекланя пред природните стихии на зимата, без да предполага, че са на път да изтощят силите си. В целия Юлиев живот нямаше и намек за това. Може би тази бе още една от причините, поради което настоящото поколение в каменните кули на Ембрудок обичаше да говори за него: той бе техният предшественик, живял в суровата зима. Той олицетворяваше тяхното собствено оцеляване. Легендите им бяха първата стъпка към осъзнаването на възможността за промяна на климата.

Заедно с градовете, сгушени вътре в големите планински вериги на Кузинт, този първи Олдорандо, построен от дърво, бе разположен по-близо до екватора, по средата на обширния тропически континент Кампанлат. По времето на първия Юли никой нямаше представа, че това е континент. Светът им бе ограничен в територията за ловуване и селището. Единствен той имаше опит в тундрата и ледовете, простиращи се далеч на север от Кузинт. Единствен Юли имаше опит в подножието на огромната естествена гънка, оформяща западния край на континента, известна като Преградните планини. Там, сред бягащите мъгли, вулканите, издигащи се на повече от четири хиляди метра над морското равнище, добавяха нещо към непреходността на времето, като разстилаха плато от лава над древните сплавени скали на Хеликония.