Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Студът и водата създаваха странна сцена на скръб. Изпарения, гейзери, извори изригваха от земята на север от селцето и се разливаха по голите скали и камънаци. Носени от вятъра, водите на няколко гейзера се разперваха като ветрила на запад и създаваха завеса, която замръзваше, преди да достигне земята, и така се образуваха сложни и странни фигури, които се преплитаха. По-горещите извори заливаха ледените пластове с топла вода и ги задържаха в опасно меко състояние, така че от време на време се откъртваха парчета, които падаха върху скалата и постепенно биваха отмивани.

Бяха изкопали дупка да приюти стария герой, завоевателя на Ембрудок. Двама души с кожени кофи в ръце изгребваха водата отвътре. Увит в грубо платно без каквато и да е украса, трупът на Малкия Юли потъваше в дупката. Нищо не отиваше с него. Хората от Кампанлат — или онези, които си бяха направили труда да разберат — знаеха какво има долу, в света на шепнещите: нямаше нищо, което човек би взел със себе си, за да му бъде в помощ.

Около гроба се беше сгушило населението на Олдорандо — сто и седемдесет мъже, жени и деца.

Към групата се присъединиха кучета и гъски, които шареха нервно, по животински, с очи, докато хората стояха пасивно и от време на време преместваха тежестта на тялото си от единия крак на другия. Беше студено. Баталикс бе високо в небето, ала целият бе обвит в облаци; Фрейър стоеше все още на изток — бе изминал час от изгрева му.

Хората бяха тъмни на цвят и здраво сложени, с огромни като каци тела и масивни крайници, характерни за всички на планетата по онова време. Възрастните тежаха средно дванайсет стейна по местната скала за тежина, независимо дали бяха жени или мъже, със съвсем малки изключения; по-късно щяха да се появят драстични промени… Бяха се сгушили на две почти равни по брой групи и дъхът им се стелеше на облаци над тях: едната група бе на ловците и техните жени, а другата — на членовете на гилдиите и техните жени. Ловците носеха костюми от еленова кожа с толкова гъста козина отгоре, че дори най-върлата виелица не можеше да раздели косъм от косъм. Работниците в гилдиите имаха по-лека носия от червеникавокафява кожа от сърна, по-подходяща за живот на закрито. Един-двама от ловците се пъчеха с дрехи от фагорски кожи, ала те бяха мръсни, тежки и неудобни.

Пара се носеше над двете групи и вятърът я отвяваше. Дрехите на хората блестяха от влага. Те стояха неподвижно и гледаха. Някои от жените, припомнили си по нещо от старата религия, подхвърлиха всяка по едно голямо листо от брасимип — единствената зеленина, която можеше да се намери. Листата несигурно се носеха във въздуха и се обръщаха със свистене. Някои се затъркаляха във влажната дупка.

Бондорлонганон не обръщаше внимание на нищо и си гледаше работата. Като стискаше силно очи, сякаш искаше да ги строши като орехи, той изричаше съответната молитва към езичниците около себе си. Започнаха да зариват дупката с кал.

Процедурата бе кратка, съобразена с времето и неговото влияние върху хората. Когато дупката се запълни, Лойл Брай нададе ужасен вик. Тя се втурна напред и се хвърли върху гроба на съпруга си. Аоз Рун избърза, подхвана я и я вдигна, докато Накри и брат му гледаха със скръстени ръце и се забавляваха.

Лойл Брай се откъсна от ръцете на Аоз Рун. Пристъпи, гребна две шепи кал от земята и намаза лицето и косата си, като плачеше неутешимо. Лейнтал Ей и Ойре се засмяха от удоволствие. Колко бе забавно да гледаш как възрастните вършат глупави неща!

Макар светият отец да продължаваше, все едно нищо не се е случило, лицето му се сви от отвращение. Това нещастно място, Ембрудок, бе известно с езичеството си. Е, техните мъртви щяха да страдат, щяха да потънат вдън земя.

Високата стара вдовица на Малкия Юли тичаше между чупещите се ледени фигури през мъглата надолу към замръзналата Ворал. Гъските се разбягаха объркани пред нея, а тя тичаше по брега и плачеше, луднала вещица, преживяла двайсет и осем трудни зими. Някои от децата се смееха, докато майките им, засрамени, им шъткаха да млъкнат.

Полудялата старица подрипваше по леда със стегнати резки движения като кукла на конци. Фигурата й бе тъмносива на фона на сивото, синьото и бялото на заобикалящата ги пустош, свидетелка на всички техни драми. Също като Лойл Брай и останалите балансираха на ръба, откъдето започваше спускането надолу към ентропията. Смехът на децата, тъгата, лудостта, дори отвращението представляваха човешки израз на въставане срещу вечния студ. Никой не го осъзнаваше, ала въставането се трупаше ли, трупаше — то бе в тяхна полза. Също като своя прародител Юли Свещеника, основател на племето, и Малкия Юли се бе появил от мрака и леда. Младият Лейнтал Ей беше предтеча на идващата светлина.