Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Долови мириса на кучетата, когато минаха покрай него, усети и катранения дъх на горящи факли. Процесията свърна и се отдалечи от храма, отправяйки се към главната улица. Лейнтал Ей се двоумеше дали да ги последва. Стоеше на стъпалата, свиваше се и наблюдаваше как шейната привлича хората и те излизат от кулите си въпреки студа.

Процесията спря в мрака в другия край на улицата, под високата кула, където живееше Лейнтал Ей със семейството си. Появиха се слугите и се заеха с кучетата — щяха да бъдат настанени в обора под кулата. В същото време светият отец схванато се изхлузи от високата седалка и се скри на завет.

Междувременно откъм южната порта към храма се приближаваше ловец. Беше чернобрад мъж на име Аоз Рун, когото момчето обожаваше заради наперения му вид. Зад него тежко стъпваше старият му слуга-фагор Мик с пранги на вроговените глезени.

— Е, Лейнтал, виждам, че отецът е пристигнал от Борлиен. Няма ли да го посрещнеш?

— Не.

— Защо? Нали си го спомняш?

— Ако не беше дошъл, дядо нямаше да умре.

Аоз Рун го потупа по рамото.

— Добро момче си ти, ще ти провърви. Някой ден ти ще властваш над Ембрудок.

Той използва старото име на Олдорандо, с което това място бе известно, преди хората на Юли да пристигнат — две поколения преди Малкия Юли, който сега лежеше в очакване на свещеническото опело.

— Не искам да властвам, искам дядо да е жив.

Аоз Рун поклати глава:

— Не говори така. Всеки би властвал, ако му дадат възможност. Аз също.

— От теб става добър властник, Аоз Рун. Когато порасна, ще стана като теб, ще знам всичко и ще убивам всичко.

Аоз Рун се засмя. Зъбите му блеснаха между устните и Лейнтал Ей си помисли колко е хубав. В него имаше ярост, ала му липсваше лукавството на свещеника. В много отношения Аоз Рун бе герой. Имаше си рождена дъщеря на име Ойре, почти на възрастта на Лейнтал Ей. Носеше дреха от черни кожи, одрани от гигантска планинска мечка, която бе надвил сам — никой друг нямаше подобни одежди.

— Хайде, майка ти ще те търси — безгрижно подхвърли Аоз Рун. — Качи се на Мик и той ще те отнесе.

Огромният бял фагор протегна роговите си ръце и почака момчето да се покатери нагоре и да възседне раменете му. Мик служеше в Ембрудок отдавна — фагорите живееха по-дълго от хората.

— Хайде, момче — изговори той с дебелия си ръмжащ глас.

Лейнтал Ей се покатери и се улови за рогата му за по-голяма сигурност. И двата остри ръба на рогата на Мик бяха изпилени и гладки, което доказваше принадлежността му към фагорите-слуги.

Трите фигури поеха нагоре по утъпканата от времето улица към топлината. Тъмнината вече се спускаше и започваше една от безбройните нощи на зимата — зима, която от векове властваше над тропическия континент. Вятърът отвяваше ситния сняг от стрехите и той се носеше право към тях.

Още щом светият отец и кучетата влязоха в голямата кула, сеирджиите се разотидоха и се заеха с работите си. Мик свали Лейнтал Ей в утъпкания сняг. Момчето весело махна с ръка на Аоз Рун и се стрелна в портата в основата на сградата.

В мрака го посрещна ужасна смрад. Кучетата се хранеха с риба, уловена в замръзналата река Ворал. Когато момчето влезе, те скочиха, като лаеха свирепо, дърпаха каишите си и показваха острите си зъби. Слугата, придружаващ отчето, им викна, но без резултат. Лейнтал Ей им се озъби в отговор и мушнал ръце под мишниците си, се изкачи по дървените стъпала.

Отгоре се процеждаше светлина. Над обора се издигаха шест етажа. Той спеше в един ъгъл на първия етаж. Майка му и баща му обитаваха последния. Между тях се бяха подслонили най-различни ловци, които служеха на дядо му. Когато момчето мина покрай тях, те обърнаха широките си гърбове към него — събираха багажа си. Като се качи на своя етаж, Лейнтал Ей забеляза, че малобройните принадлежности на отец Бондорлонганон бяха стоварени там. Отецът имаше намерение да спи при него. Несъмнено щеше да хърка, възрастните хора обикновено хъркат. Момчето стоеше и се взираше в одеялото на свещеника, възхищаваше се на чудатата материя, после се качи горе, където лежеше дядо му.

Лейнтал Ей спря и провря глава в квадратния отвор в пода на стаята, откъдето се влизаше в нея. Разгледа помещението. Всъщност това беше стаята на баба му, стаята на Лойл Брай още от моминството й, от времето на баща й — Уол Ейн Ден, господар на племето Ден. Господар на Ембрудок. Беше изпълнена със сянката на Лойл Брай. Тя стоеше с гръб към огъня, който гореше в железния мангал близо до отвора, откъдето надничаше внука й. Сянката й страховито се клатеше по стените и заплашително се кривеше по тавана, подкрепян от дебели, ниско поставени греди. Върху стените не се отразяваше нищо от богато украсената роба, която баба му носеше винаги, виждаше се само размазаният й силует, а ръкавите му се мятаха като крила на птица.