Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Най-после първият червей наистина се раздвижи. Чуха дращенето на мустаците му в скалата. Той предпазливо се плъзна напред, сякаш очакваше да попадне в капан, и главата му се надвеси над трупа на мъртвия червей. После започна да се храни.

Четиримата не можеха да издържат повече. Звуците бяха твърде ужасяващи и ги караха да си представят най-страшното. Те прескочиха плисналата се течност, излязоха отново в коридора и се изгубиха в тъмнината.

Пътешествието им във вътрешността на планината продължаваше. Ала сега вече често спираха и се вслушваха в звуците на тъмнината. А когато искаха да си говорят, правеха го с тих, треперещ глас.

От време на време намираха вода за пиене. Но храната им свърши. Искадор простреля няколко прилепа, ала не можаха да ги ядат. Скитаха се из каменните лабиринти и силите им отслабваха с всеки изминал час. Времето минаваше и те забравиха сигурността на Пановал: от живота им бе останала единствено безкрайната тъмнина, която трябваше да бъде преодоляна.

Започнаха да попадат на животински кости. Веднъж използваха палилото и откриха два човешки скелета, проснати в една ниша, единият прегърнал другия. Времето бе отнело нежността, която тази прегръдка някога е излъчвала: бяха останали само кости до кости и ужасяващо ухилени един на друг скелети.

Достигнаха място, където вятърът бе още по-студен, доловиха някакво движение и откриха две животни с червена козина, убиха ги. Наблизо видяха някакво кутре, което скимтеше и навираше тъпото си носле в тях. Те разкъсаха кутрето и докато месото бе още топло, разкъсаха и двамата му родители, сякаш ги бе обхванал жесток пристъп на ярост, породен от неистовия им глад.

По стените живееха организми, излъчващи светлина. Откриха следи от човешко присъствие. Навсякъде по останките от колиба и нещо като лодка никнеха лишеи. Наблизо един комин служеше за убежище на ято птици. С непогрешимата си стрела Искадор повали шест от тях и те си сготвиха топло ястие с лишеи и щипка сол за вкус. През тази нощ сънищата им бяха населени с приятни и живи неща, които приписваха на вкусните лишеи. Когато на другата сутрин отново тръгнаха, само след два часа стигнаха до ниска широка кухина, в която се процеждаше зелена светлина.

В единия ъгъл на пещерата тлееше огън. В грубо скованата кошара имаше три кози, чиито очи блестяха в полумрака. Около купчина кожи седяха три жени — стара вещица с бяла коса и две по-млади. Като зърнаха Юли, Юзилк, Искадор и Скоро, младите жени хукнаха да бягат с неистови писъци.

Скоро изтича напред и скочи при козите. Взе стоящия наблизо съд и започна да ги дои, без да обръща внимание на виковете на бабата. Млякото беше малко. Но те си го поделиха, хвърлиха ведрото настрана и побързаха да си тръгнат, преди да са дошли мъжете от племето.

Навлязоха в коридор, който рязко извиваше, ала бе преграден. Зад преградата бе изходът на пещерата, а навън — откритото пространство с планини и долини и ярката светлина на царството на Утра, Бога на небесата.

Те стояха един до друг, защото наслаждавайки се на красивата гледка, усетиха още по-здраво силата на приятелството. А когато се погледнаха, в очите им имаше радост и надежда — не можаха да се въздържат и възторжените им викове се смесиха с щастливия им смях. Обърнаха се един към друг и се запрегръщаха. Когато очите им свикнаха достатъчно със светлината, заслониха ги с ръце и се взряха в Баталикс, обвит в тънък облак, наслаждаваха се на бледооранжевия му диск.

Вероятно приближаваше пролетното равноденствие и беше по пладне — причините Юли да мисли така бяха две: Баталикс висеше вертикално над главите им, а Фрейър се носеше под него на изток. Вторият бе няколко пъти по-ярък и разсипваше светлината си над заснежените планини. По-бледият Баталикс винаги е бил по-бързият страж и скоро щеше да залезе, докато Фрейър все още се задържаше в зенита си.

Каква прекрасна гледка представляваха двойката Стражи! Моделът на движението им по небето през различните сезони отново се завърна в спомените на Юли, сърцето му примря, ноздрите му се разшириха. Той се облегна на грижливо изработеното копие, с което бе убил червея, цялото му същество се изпълни с дневната светлина.

Но Юзилк възпираше с ръка Скоро и се помайваше пред входа на пещерата, тревожно поглеждайки навън.

— Не е ли по-добре да останем в тези пещери? — викна на Юли той. — Как ще живеем там, под открито небе?

Без да отделя поглед от околния пейзаж, Юли усети, че Искадор стои между него и Юзилк. Отговори му, без да се обръща.