Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Прецени, че е страшничко, ала не толкова опасно. Можеше да се полюлее над бездната, после да тръгне по вертикалната скала и да се захване за ръба, откъдето бликаше водата. Доколкото виждаха, имаше достатъчно пространство да се изкачи догоре, без да бъде изтласкан настрани от струята. Друго можеше да измисли едва когато вече се изкачи. Нямаше никакво намерение да проявява страх пред двама затворници, нито пък пред Искадор.

Юли доста прибързано се хвърли над бездната, част от мисълта му бе още при момичето. Малко непохватно се блъсна в отсрещната скала, левият му крак се плъзна по зелената тиня, натърти си рамото о стената, попадна в пръски и изпусна въжето. В същата секунда започна да пада надолу в бездната.

Сред бученето на водата се разнесе общият им вик и това бе първото нещо, което направиха заедно.

Юли се удари в камък и се залови за него с всички фибри на тялото си. Сви колене, размърда пръстите на краката си и се улови за скалата.

Беше се смъкнал около два метра, ала от падането всяка негова частица бе наранена и костите му се натъртиха от острите издатини на скалата. Имаше място колкото да си постави стъпалото, но и това му беше достатъчно.

Задъхан, той се преви в неудобно положение, не смееше да помръдне, брадата му бе почти на равнището на ботушите му.

Потъмнелият му от болки поглед падна върху някакъв син камък пред очите му. Той се съсредоточи, като се чудеше дали му е дошло времето да умре. Камъкът беше гладък. Почувства, че би могъл да се протегне над издатината, където се бе свил, и да го вземе. Внезапно сетивата му подсказаха истината — не се взираше в камъка, а в нещо синьо далеч под себе си. Зави му се свят, не можеше да помръдне. Свикнал с равнината, Юли нямаше имунитет срещу подобно преживяване.

Затвори очи и се хвана още по-здраво. Чак когато дочу виковете на Юзилк, идващи някъде отдалеч, се насили да ги отвори отново.

Точно отдолу бе разположен друг свят. През отвор, не по-голям от човешка длан, Юли бе надникнал в огромна кухина. Тя бе осветена. Онова, което бе взел за син камък, всъщност беше езеро, може би дори море, тъй като той можеше да види само част от цялото, чиито размери не се наемаше да уточни. На брега на езерото имаше няколко песъчинки — Юли едва сега разбра, че са сгради. Лежеше като в транс, безсмислено загледан надолу.

Нещо го докосна. Той не можеше да помръдне. Някой му говореше, стискаше ръцете му. Без каквото и да е желание седна и опря гръб в скалата, обгърнал с две ръце раменете на спасителя си. Лице с белези, счупен нос, одрана буза и едно затворено черно-зелено око плаваха пред очите му.

— Дръж се здраво, човече. Тръгваме нагоре.

Едва тогава успя да се улови за Юзилк. Младежът бавно си проправяше път нагоре и най-после спря с огромно усилие на ръба на скалата, откъдето бликаше водата. Тогава Юзилк припадна, просна се на земята, задъхан и стенещ. Юли погледна надолу за Искадор и Скоро, които едва се забелязваха на отсрещния бряг на бездната с обърнати нагоре лица. Вторачи се и още по-надолу в разседа, ала видението бе изчезнало зад водните струи. Крайниците му трепереха, но той бе в състояние да ги контролира и да помогне на останалите да дойдат при тях двамата.

Мълчаливо се прегърнаха, благодарни един на друг.

Мълчаливо поеха пътя си сред речните камъни откъм страната, където реката бързаше към ръба на водопада.

Мълчаливо продължиха. И Юли не им каза нищо за другия свят, който беше видял. Ала отново си помисли за стария отец Сифанс. Не би ли могло това да бъде тайно укрепление на Ползвателите, разкрили се за миг пред него сред пустошта на скалите? Каквото и да беше, той пазеше тайната в себе си, бе онемял.

Плетениците в планината сякаш нямаха край. Без светлина четиримата стъпваха едва, бояха се от неочаквани цепнатини. Когато прецениха, че би трябвало вече да е нощ, намериха си удобно кътче за спане и се сгушиха един до друг, за да им е по-топло и да не ги е страх в тъмнината.

Веднъж, след като се бяха изкачвали с часове по естествен коридор, осеян с камъни от отдавна изчезнала река, откриха ниша на височината на раменете си, в която се събраха и четиримата, за да се скрият от студения вятър, дето бе духал в лицата им цял ден.

Юли тутакси заспа. Събуди се от разтърсването на Искадор. Другите двама бяха седнали и неспокойно си шушукаха.

— Чуваш ли? — попита го Искадор.

— Чуваш ли? — попитаха го Юзилк и Скоро.

Юли се заслуша в диханието на вятъра по коридора, в далечния шум от вода. После наистина чу онова, което ги беше разтревожило — непрекъснат стържещ звук, сякаш нещо се движеше и се търкаше о стените.