Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Захвана се с работа. С вода от легена, процеждаща се от скалата, изми лицето на Юзилк и се опита да го посъживи. Младежът пийна и повърна. В един съд на полицата имаше малко клисав овесен хляб. Юли даде на Юзилк и сам похапна.

Леко разтърси рамото му.

— Нали ще ми простиш за лошото държание? Ти го предизвика. По сърце съм дивак, не съм свещеник. Сега виждаш, че говоря истината — ще избягаме оттук. При това срутване в Туинк няма да е толкова трудно да се измъкнем.

Юзилк само изстена.

— Какво казваш? Не си толкова зле. Ще трябва сам да се движиш.

— Няма да ме измамиш, попе.

Юзилк го погледна през цепките на подпухналите си очи.

Юли приклекна до него. Това движение накара затворника да се отдръпне.

— Виж какво, вече сме се посветили на едно и също дело. Аз съм се посветил. Опитай се да разбереш. Не искам нищо от теб, Юзилк. Само се опитвам да те измъкна оттук. Сигурно има някакъв начин да изчезнем през северната порта, облечени като монаси. Познавах една стара траперка на име Лорел, живее не много далеч на север оттук, която ще ни разреши да се приютим при нея, докато свикнем със студа.

— Няма да мръдна оттук, човече.

Юли потърка чело и каза:

— Ще се наложи да го направиш. Скрили сме се в стаята на свещеник. Не можем да останем тук. Той не е лошо старче, но със сигурност ще ни обади, ако ни открие.

— Не е така, Юли. Твоето нелошо старче е гроб за тайните ти.

Юли скочи, обърна се и застана лице в лице с отец Сифанс, който тихо се бе появил от алкова. Протегна съсухрената си ръка, сякаш да се защити от неочаквано нападение.

— Отче…

Отец Сифанс запримигва на бледата светлина.

— Почивах си. Бях в Туинк, когато покривът се срути — каква бъркотия! За щастие не бях в опасност, но един камък отхвръкна и ме удари по крака. Съветът ми е — през северната врата не може да се избяга. Охраната я затвори и обяви извънредно положение, в случай че достойните граждани намислят нещо не толкова разумно.

— Ще ни обадиш ли, отче?

От стари времена, от времето на юношеството си, Юли пазеше едно-единствено свое притежание — костения нож, който майка му бе изработила в добрите си дни. Ръката му се плъзна под расото и докато задаваше въпроса, улови дръжката му.

Сифанс изсумтя:

— Също като теб и аз ще сторя нещо не толкова разумно. Ще ти посоча най-добрия път да напуснеш страната ни. Искам и да те посъветвам да не вземаш този човек със себе си. Остави го тук, аз ще се погрижа за него. Скоро ще умре.

— Не, отче, той е корав. Бързо ще се съвземе, когато идеята за свобода проникне в мозъка му. Много е преживял, нали, Юзилк?

Затворникът се вторачи в тях над посинялата си буза, която вече бе тъй подпухнала, че едното му око се затваряше.

— Освен това е твой враг, Юли, и такъв ще си остане. Внимавай с него. Остави го при мен.

— Моя е грешката, че ми е враг. Ще поправя отношенията ни и когато сме в безопасност, той ще ми прости.

— Някои не прощават — отвърна му отчето.

Докато Юли и отец Сифанс се гледаха един друг, Юзилк тромаво се опитваше да се изправи на крака, застана прав и задъхан, подпря чело на стената.

— Отче, едва ли бих могъл да те попитам такова нещо — започна Юли, — защото доколкото ми е известно, ти си Пазител. Ще дойдеш ли с нас във външния свят?

Старческите очи бързо запримигваха.

— Преди да ме посветят, чувствах, че не мога да служа на Акха, и веднъж се опитах да напусна Пановал. Ала ме хванаха, защото винаги съм бил покорен, не съм дивак като теб.

— Не си забравил произхода ми.

— О, завиждах на диваците. Все още им завиждам. Но бях победен; желанието ми бе унищожено от порива на природата ми. Заловиха ме и ме третираха — е, няма да описвам как се отнесоха с мен, нека само да кажа, че аз също не съм от онези, които прощават. Това бе много отдавна. Оттогава ме повишиха.

— Ела с нас.

— Ще остана тук и ще се погрижа за крака си. Винаги съм намирал извинение, Юли.

Свещеникът взе един камък от пода и нарисува скица на стената, като обясни на Юли как могат да се измъкнат.

— Пътуването ще бъде дълго. Трябва да минете под Кузинтските планини. Най-накрая ще се намерите не на север, а в по-милосърдния юг. Бъдете здрави, желая ви успех.

Той се изплю в дланта си, изтри скицата и захвърли камъка в ъгъла на стаята.

Тъй като нямаше какво да каже, Юли прегърна стареца, който потъна в обятията му.

— Тръгваме веднага. Сбогом.

Юзилк с трудност проговори:

— Трябва да го убиеш. Още сега. Иначе ще ни издаде още щом излезем оттук.