Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Дебели каменни стълбове бяха разпръснати из платото сред непрекъснато раждащите се и умиращи животни. Бяха поставени там от по-ранна човешка раса. На всеки стълб бе изсечена проста фигура — колело с вписано по-малко кръгче в средата. От центъра радиално излизаха две вълнообразни линии и достигаха до външния кръг. Нито един на платото, изваяно от морето, бил той ловец или животно, не обръщаше ни най-малко внимание на украсените стълбове.

Юли бе въодушевен от улова. Откъсна ивици кожа, натъпка ги в торбата, в която бе насъбрал изстърганите личинки-йелки. В това време баща му разрязваше трупа на части. Всичко от мъртвото туловище можеше да бъде използвано. От по-дългите кости щяха да направят шейна, чиито части щяха да закрепят с парчета кожа. Рогата ще служат за плъзгачи, за да ги улеснят при тегленето по пътя за дома. Защото дотогава малката шейна щеше да бъде натоварена догоре с хубави парчета от раменете, гърдите и ребрата на животните, покрити с остатъка от кожата.

Двамата работеха заедно, пъшкаха от усилието, ръцете им се зачервиха, над главите им се образува облак от топлия им дъх и там се събраха насекоми, които баща и син не забелязваха.

Внезапно Ейлхо нададе ужасен вик, падна заднешком, опита се да избяга.

Юли се огледа объркано. Трима огромни бели фагори бяха допълзели от скривалището си край боровете и се надвесиха над тях. Двамата скочиха върху Ейлхо, когато той се изправи, и го повалиха на снега. Третият удари Юли. Момчето с писък се изтърколи встрани.

Съвсем бяха забравили за опасността да срещнат фагори и бяха пропуснали да вземат предпазни мерки. Докато се търкаляше и подскачаше, за да избегне сопата, Юли забеляза, че останалите ловци бяха наблизо и спокойно работеха върху умиращите животни, както двамата с баща му допреди малко. Толкова бяха решени да свършат работата си, да стъкмят шейните и да потеглят обратно, че продължиха дейността си, като само от време на време поглеждаха към биещите се. Нещата щяха да бъдат различни, ако те бяха роднини на Ейлхо и Юли. Ала тези бяха равнинни хора, улегнали и недружелюбни. Момчето им викна за помощ, но без полза. Най-близко стоящият замери фагорите с окървавена кост. Това беше всичко.

Юли се затича, въртейки сопата във въздуха, и се подхлъзна. Над него избумтя гласът на фагора. Той инстинктивно падна в защитна поза, на едно коляно. Когато фагорът се нахвърли върху него, Юли хвана камата и я заби в широкия корем на нападателя. Наблюдаваше със застинало изумление как ръката му потъна в сплъстена гъста козина и как внезапно оттам изригнаха гъсти златисти мръсотии и се разпръснаха навсякъде около него. После туловището го удари и Юли продължи да се търкаля — сега вече по желание, за да избегне опасността и да се скрие. Търкулна се задъхано зад могъщите гърди на една мъртва йелка, надникна оттам да види света, който внезапно се бе оказал враждебен.

Нападателят му се бе строполил. Надигна се, като крепеше златистите парчета в корема си с огромните си рогови лапи и безумно крещеше:

— Ау-у! Ох! О-о-ох!…

После падна с главата напред и не помръдна.

Зад падналото тяло Ейлхо лежеше пребит на земята. Беше се свил, ала двамата фагори тутакси го вдигнаха и единият го метна на раменете си. Огледаха се, вторачиха се в падналия си другар, погледнаха се един друг, изпъшкаха, обърнаха гръб на Юли и се отдалечиха.

Юли се изправи. Краката му се бяха заплели вътре в кожата и трепереха. Нямаше представа какво да прави. Разсеяно заобиколи трупа на убития от него фагор — как щеше да се хвали пред майка си и чичовците си! — и побягна обратно към мястото на схватката. Вдигна копието си, а после, след известно колебание, взе и копието на баща си. Сетне последва фагорите.

Те стъпваха тежко и пъшкаха нагоре по хълма с товара си. Скоро усетиха момчето зад тях, заобръщаха се, сякаш се опитваха да го отпратят. Правеха заплашителни жестове. Очевидно мислеха, че не заслужава да замахнат с копието си по него.

Когато Ейлхо дойде в съзнание, двамата фагори спряха, изправиха го на крака и го накараха да върви между тях, като го окуражаваха с удари. Юли издаде серия звуци с уста, за да разбере баща му, че е наблизо; но колчем възрастния мъж посмееше да хвърли поглед през рамо, получаваше ритник и се превиваше.

Фагорите бавно се изравниха с друга група, състояща се от двама мъжкари. Единият беше стар и се опираше тежко по нагорнището на висок колкото самия него прът. Непрекъснато се препъваше в разпръснатите остатъци от йелки.