Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Юли погледна с особен интерес рогата, преминаващи покрай него — две по две. В полумрака изглеждаха гладки, но сега видя, че от върха до основата си те бяха остри ножове.

Юли пожела да притежава един от тях. Рогата на мъртвите фагори се използваха за оръжие в жестоките условия на Преградните планини. Именно заради тях учените мъже в далечните градове, приютили се в кабинетите си далеч от бурите, наричаха фагорите ансипитална раса: порода с два заострени рога.

Водещият ансипитал напредваше неустрашимо. Поради липса на обикновена коленна става ходът му изглеждаше неестествен. Вървеше механично, както трябва да е извървял мили преди това. Разстоянието не бе пречка за него.

Продълговатият му череп се издаваше напред в типичната за фагорите поза — главата му бе сгушена дълбоко между раменете. На всяка ръка имаше допълнителни каиши, на които се крепяха насочени навън шипове, с метални върхове. С тях съществото би могло да прободе всяко животно, движещо се твърде близо до него. Иначе не бе въоръжено, ала някои вещи бяха привързани към най-близката йелка — колчан с копия и ловен харпун. Околните животни с нежелание носеха багажа на останалите фагори в групата.

Зад водача се движеха още двама мъжкари, следвани от женските си — така предположи Юли. Женската бе по-дребна и носеше нещо като чанта, завързана по средата на туловището й. Под дългата й бяла козина се клатушкаха розови бозки. На раменете яздеше малкото й, заловило се неудобно за козината на врата на майка си и опряло глава върху нейната. Очите му бяха затворени. Женската се движеше автоматично, като в сън. Можеше само да се гадае колко дни тя и останалите бяха вървели или какво разстояние бяха изминали.

Имаше и други фагори, разпръснати около главното стадо. Животните не ги забелязваха, приемаха ги така, както фагорите възприемаха летящите насекоми.

Трополенето на копитата се прекъсваше от тежко дишане, пъшкане и звуците на напористия вятър. Долетя друг, различен шум. Фагорът, който водеше малката групичка, изпускаше нещо подобно на мучене и ръмжене — груб шум, произвеждан от вибрациите на езика и променящ височината си. Вероятно имаше за цел да ободрява останалите трима, които го следваха. Звукът ужасяваше Юли. С изчезването му изчезнаха и фагорите. Идваха още животни, след тях заприиждаха други фагори, непоколебимо следвайки останалите. Юли и баща му лежаха неподвижно на мястото си, плюеха мухите в очакване на часа, когато щяха да извоюват месото, от което отчаяно се нуждаеха.

Преди залез вятърът отново се появи, навяващ както и преди ледени парчета откъм Преградните планини право в лицата на мигриращата армия. Фагорите вървяха с наведени глави и притворени очи, а от краищата на устите им се точеше зелена слюнка, която замръзваше върху гърдите им като мас.

Атмосферата бе оловна. Утра, богът на небесата, бе отдръпнал талазите светлина и бе метнал саван, за да прикрие покоите си. Вероятно бе загубил още една битка.

Изпод тъмното наметало Фрейър се виждаше само когато достигнеше хоризонта. Покривалото от облаци се гърчеше встрани, за да разкрие как часовият изтлява сред златистото пепелище. Беше малко, но светло слънце, дискът му бе с три пъти по-малък от неговия побратим Баталикс, ала светлината на Фрейър бе все пак по-силна, по-ожесточена.

То потъна в пазвата на земята и изчезна.

Настъпи времето на здрачевината, преобладаваща през лятото и есента — като че ли единственото, което разграничаваше двата сезона от още по-безмилостните периоди. Тя разстилаше ивица полусветлина върху нощното небе. Само на Нова година Баталикс и Фрейър изгряваха и залязваха заедно. Ала сега животът им бе самотен, често скрит зад облак дим — резултат от войната, водена от Утра.

Докато денят се превръщаше в здрачевина, Юли разчиташе предсказанията на времето. Напористи ветрове скоро щяха да заскрежат дъха им. Припомни си стихчето, което припяваха на древен олонецки — езика на магията, на отминалите неща, на червения упадък, езика на катастрофата, на красивите жени, на великаните с богата храна, езика на непостижимото вчера. Римата отекваше в дълбоките пещери на Преградните планини:

Сякаш в отговор на променящата се светлина през йелките премина обща тръпка и те спряха. Настаниха се с пъшкане върху утъпканата земя, подпъхнаха крака под туловищата си. Тази маневра бе невъзможна за огромните двуйелки. Те останаха по местата си и заспаха, закривайки очи с ушите си. Някои фагори се събраха на групички да си правят компания, други просто се простряха на земята там, където стояха, и заспаха, опирайки гърбове в излегналите се отстрани йелки.