Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Юли примигна с очи, вторачи се в ивицата веднъж, после втори път. Разбира се, баща му беше прав. Неговият баща знаеше всичко. Сърцето му трепна от гордост при мисълта, че е Юли, син на Ейлхо. Йелките идваха.

След минути само погледите им различиха водещите животни, които стъпваха тежко, разгърнати в широк фронт, а пред тях, там, където елегантните им копита риеха снега, се образуваше вълна от снежен прах. Вървяха с наведени глави, а зад тях останалите животни прииждаха и прииждаха безкрай. На Юли му се стори, че ги забелязаха и се насочваха право към тях. Погледна разтревожено Ейлхо, а той му направи знак с пръст, че трябва да внимава.

— Чакай.

Юли потрепери в мечата си кожа. Това, което се приближаваше, беше храна, достатъчна, за да задоволи всички племена, над които светят Фрейър и Баталикс и на които Утра се усмихва.

Когато животните се приближиха още повече, стъпвайки бързо и твърдо, Юли се опита да прецени големината на стадото. Половината пространство пред тях вече се бе изпълнило с движещи се животни, нашарени с бели и тъмни петна, а откъм изток прииждаха още и още. Кой знае какво ги очаква? Какви ли тайни, какви ли ужаси? И все пак нищо не можеше да бъде по-лошо от Преградните планини с изгарящия студ и огромния ален кратер, който Юли бе зърнал през гонещите се от вятъра облаци и който изливаше лавата си надолу по димящите склонове…

Вече можеха да забележат, че животинската маса не се състоеше единствено от йелки, макар те да съставляваха основната й част. В средата на стадото имаше групи от по-едри екземпляри, изпъкващи като купчини заоблени камъни върху движеща се равнина. Те напомняха йелките — със същия продълговат череп, около който се къдреха защитните им елегантни рога, същата влакнеста грива върху гъстата козина, същата гърбица към задницата. Ала бяха двойно по-високи от останалите. Това бяха гигантски двуйелки, забележителни животни, способни да носят двама души на гърба си — така му бе казал един от чичовците му.

Различиха и трети вид. Бяха гунадо — Юли виждаше дългите им вратове. Докато йелките равнодушно се движеха напред, гунадото развълнувано подтичваха от фланг на фланг, а дребните им главички подскачаха върху дългите вратове. Най-забележителната им част, двете гигантски уши, се обръщаха насам-натам и се вслушваха за неочаквани тревожни звуци. Те бяха единствените двуноги животни, които Юли бе виждал — чифт огромни, приличащи на бутала крака направляваха туловището, покрито с дълга козина. Гунадото се движеха двойно по-бързо от йелките и двуйелките, преминавайки два пъти по-голямо разстояние, ала независимо от това нито едно не променяше местоположението си по отношение на стадото.

Глух продължителен тропот придружаваше движението на стадото. От мястото срещу баща си, където бе залегнал, Юли различаваше трите вида животни само защото знаеше какво да търси с поглед. Всички се смесваха ведно на фона на мрачната пъстрота. Черната предна част на облака напредваше по-бързо от стадото и вече изцяло закриваше Баталикс; смелият страж щеше да остане невидим в продължение на дни. Набръчканият килим от живи същества пресичаше равнината, отделните движения бяха незабележими, също както теченията в бурна река.

Над животните се спускаше мъгла и съвсем ги скриваше от погледа. Мъглата се състоеше от пот, изпарения и дребни крилати хапещи насекоми, способни да съществуват единствено в топлината, излъчваща се от едрокопитното стадо.

Като дишаше тежко, Юли погледна отново и — стой! — съществата от предните редици вече достигаха брега на потъналата в сняг река. Близо, още по-близо — светът се бе превърнал в едно-единствено породисто животно, което не може да избяга никъде. Юли извърна очаквателно глава към баща си. Макар да забеляза знака на сина си, Ейлхо остана вторачен напред, със стиснати зъби, очите му застинали от студа под тежките клепачи.

— Не мърдай! — изкомандва той.

Живото течение се изля покрай брега, понесе се по реката и заподскача върху покрития със сняг лед. Някои възрастни екземпляри, които се движеха с грохот, и подскачащите младоци се спъваха в скритите дънери, пъстрите им крака яростно ритаха във въздуха, преди да бъдат стъпкани от лавината.

Вече се различаваха отделните животни. Държаха главите си наведени. Очите им бяха широко отворени, обрамчени в бяло. От устите на мнозина се стичаше зелена слюнка. Студът замразяваше парата от обърнатите им нагоре ноздри и лед покриваше муцуните им. Повечето бяха в бедствено състояние, козината им бе изцапана с кал, изпражнения и кръв или пък раздрана на ивици там, където съседните животни ги бяха проболи с рогата си.