Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Четири от езиците бяха за Ейлхо, три за сина му. Ядяха и блажено грухтяха от удоволствие. Юли се мъчеше да улови погледа на баща си и му се усмихна доволно, ала Ейлхо дъвчеше, навъсил вежди и забил поглед надолу, в утъпканата земя.

Имаше още работа за вършене. Преди да са приключили с храненето, Ейлхо се изправи и изрита встрани тлеещите въглени. Хищните птици, които чакаха наблизо, моментално скочиха, ала после отново се заеха с гощавката. Юли изпразни бронзовата тенджерка и я завърза за колана си.

Бяха почти до мястото, където огромното стадо животни достигаше западните граници на миграцията. Тук, на по-високото, щяха да търсят лишеи под снега и да пасат пухкавия зелен мъх, обвиващ боровите гори наоколо. Някои от животните щяха да дойдат върху ниското плато на паша и да доведат малките си. Именно към това плато, на не повече от миля разстояние, се бяха запътили Ейлхо и неговият син през сивия ден. В далечината забелязаха други ловци, движещи се в същата посока; всяка от групите сякаш нарочно не забелязваше останалите. Юли отбеляза, че никоя не се състоеше само от двама души — наказанието, което фамилията плащаше заради това, че не принадлежат на равнината, а на Преградните планини. За тях всичко бе по-трудно.

Вървяха превити надве нагоре по склона. Пътят бе осеян със заоблени каменни блокове, където древното море се бе отдръпнало пред нахлуващия неистов студ. Ала те не го знаеха и нехаеха; само настоящето бе от значение за Ейлхо и неговия син.

Стояха на края на платото, заслонили очи срещу хапещия студ, канейки се продължат по-нататък. По-голямата част от стадото бе изчезнала. Онова, което бе останало след отминалото стадо, бяха рояците хвъркати насекоми и острата миризма. На платото се бяха задържали животните, които се разплождаха.

Сред набелязаните индивиди имаше не само йелки, а и по-крехките гунадо, както и плътните тела на гигантските двуйелки. Те лежаха неподвижно, върху твърде голям район, мъртви или полумъртви, понякога все още дишащи. Друга група ловци се движеше по-близо до умиращите животни. Ейлхо изръмжа и посочи нанякъде, двамата с Юли се запътиха към боровата горичка, край която лежаха няколко йелки. Юли се изправи до едно животно, за да наблюдава как баща му убива безпомощното същество, което вече си проправяше път към сивия свят на вечността.

Също като чудовищните си братовчеди двуйелките, както и гунадото, и йелката бе некрогенна, което означава, че даваше живот единствено чрез смъртта си. Животните бяха хермафродити — понякога женски, понякога мъжки. Твърде грубо устроени, за да притежават органите на млекопитаещи, като например яйчници и матка. След чифтосването спермата се развиваше в топлите вътрешности и се превръщаше в малки личинкообразни форми, които започваха да растат и разкъсваха корема на приютилото ги животно.

Идваше време, когато личинкообразните йелки достигаха някоя главна артерия. Тогава се разпростираха по кръвен път из целия организъм на животното-майка, причиняващи смъртта му за съвсем кратко време. Това се случваше, когато огромните стада достигнеха платото на западната граница на миграцията. Така бе ставало векове наред, които никой не можеше да преброи.

Докато Ейлхо и Юли стояха над животното, коремът му хлътна като стара торба. То отметна глава и издъхна. Ейлхо мушна копието си по церемониален начин. И двамата коленичиха в снега и разпориха корема му с камите си.

Личинкообразните йелки бяха вътре — не по-големи от човешки нокът, твърде малки, за да се забележат, ала взети заедно, твърде вкусни за ядене и изключително хранителни. Щяха да подкрепят болната Онеса. Личинките загинаха, изложени на мразовития въздух.

Оставени сами на себе си, личинкообразните йелки щяха да оцелеят в безопасност, скрити в козината на приютилото ги животно. В тясната си тъмна вселена нямаше да се поколебаят да се разкъсват едно друго — кървавите битки, разразили се в аортата и артериите в коремната кухина, бяха многобройни. Оцелелите растяха в последователни метаморфози и колкото повече порастваха, толкова по-малко оставаха. Накрая две или вероятно три малки бързодвижещи се йелки щяха да се появят от устата или ануса на мъртвото животно и да се срещнат с безмилостния външен свят. Появяването им щеше да стане тъкмо навреме, за да избягнат смъртта вследствие на стъпкване — животните сега се движеха бавно по платото, подготвяйки се за обратна миграция на север към далечния Чалс.