Най-после останките от мъртва плът изчезнаха и заедно с тях изчезна и острият мирис. Движеха се нагоре по стръмна пътека, която мигриращото стадо не можеше да изкачи. Вятърът утихна, по склона растяха смърчове. Вече се виждаха няколко групички фагори, изкачващи се по хълма, мнозина от които се бяха привели под тежестта на йелкови кожи. А зад тях се мъкнеше малко човешко същество, което със страх в сърцето се опитваше да не изпуска баща си от очи.
Въздухът се сгъсти, стана тежък, сякаш омагьосан. Забавиха стъпка, клоните на бориките се надвесваха по-ниско и фагорите бяха принудени да се скупчат още повече. Грубата им песен, стържеща изпод роговите им езици, се усили, а тананикането им понякога се издигаше в неприятно кресчендо, после затихна. Юли бе ужасѐн и остана по-назад, като се стрелкаше от дърво до дърво.
Не разбираше защо Ейлхо не се отърве от неприятелите си и не побегне надолу по хълма; тогава би могъл да хване отново копието си и двамата един до друг щяха да убият рунтавите фагори. Вместо това баща му се оставяше в плен и по-дребната му фигура вече се губеше сред тълпата в мрачевината под смърчовете.
Тананикането остро се извиси и спря. Отпред блесна мъглява зелена светлина, предсказваща нови изпитания. Юли се промъкна напред, превит одве, до следващото дърво. Мерна се някаква ограда с голяма порта, която леко се открехна. Отвътре просветна слаб огън. Фагорите викнаха и портата се отвори още малко. Скупчиха се в желанието си да влязат по-бързо. Светлината се оказа факла, високо вдигната от един от техните.
— Татко! Татко! — изпищя Юли. — Бягай! Аз съм тук!
Никакъв отговор. В мрачината, сгъстена още повече от факлата, беше невъзможно да се види дали вече са вкарали Ейлхо вътре. Един-двама фагори безизразно се извърнаха при виковете на Юли и му шътнаха без никакво въодушевление.
— Върви да викаш на вятъра! — викна един на олонецки. За слуги им трябваха само зрели хора. Последваха още крясъци и вратата се затвори. Юли изтича плачейки натам, заудря с юмруци по грубото дърво и чу как от вътрешната страна резето издрънча — залостиха вратата. Остана дълго така, с чело опряно в дървената врата, неспособен да приеме онова, което се бе случило.
Портата бе вградена в каменно укрепление, чиито блокове бяха грубо напасвани, а между тях растеше гъст мъх. Постройката сигурно беше вход към една от подземните пещери, обитавани, както бе чувал Юли, от фагорите. Те бяха мързеливи и отпуснати същества и предпочитаха да им работят човеци.
Юли се помота около портата и се заизкачва по стръмния склон, докато откри онова, което търсеше. Комин, три пъти по-висок от него и с внушителна обиколка. Можеше да го изкачи с лекота, тъй като се стесняваше към върха, а каменните блокове, от които бе направен, бяха грубо напасвани и това му позволяваше да намери много места да закрепи краката си. Камъните не бяха тъй смразяващо студени, както би могло да се очаква, и по тях нямаше скреж.
Когато достигна върха, Юли непредпазливо мушна лице в крайчеца на отвора и тутакси се дръпна назад, изтърва се, падна на дясното си рамо и се затъркаля в снега.
Взрив от горещ въздух, смесица от дим от горящи дърва и дъх на жребец, бе изригнал в лицето му. Коминът представляваше вентилатор за развъдниците на фагорите под земята. Разбра, че не може да проникне по този път. Беше залостен навън, а баща му бе загубен за него.
Нещастният Юли седна в снега. Краката му бяха покрити с кожи, разпокъсани на места. Беше облечен в панталон и туника от меча кожа, зашита тук-там от майка му за кожата най-близо до тялото му. А за да му е още по-топло, носеше наметало с кожена качулка. По времето, когато се чувстваше достатъчно добре, Онеса бе украсила наметката с бели кожички от заек около раменете — по три кожички около всяко рамо, и бе избродирала деколтето със сини и червени мъниста. Въпреки всичко обаче Юли имаше окаян вид, тъй като наметката бе изцапана с останки от храна и мазни лекета, а украшенията бяха напоени с мръсотия; те силно воняха. Лицето му, светложълто, почти бежово, когато бе чисто, бе набраздено от кафяво-черна мръсотия, а косата му мазно лепнеше около слепоочията и яката му. Носът му беше с плоски ноздри и той ги затърка, устата му беше широка и чувствена и когато се изкриви в плач, откри един счупен преден зъб сред съседните бели зъби. Юли заудря по снега с ръка.
След малко стана и се заразхожда сред самотните борики, като тътреше бащиното си копие след себе си. Не му оставаше нищо друго, освен да тръгне обратно по следите си и да се завърне при болната си майка, ако може да открие обратния път през снега.
Читать дальше