Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Сега, опряна на влажната стена, където сиви лишеи бяха разпрострели хилави цветчета, тя реши, че независимостта на Лойл Брай трябва да й служи за пример. Тя нямаше да бъде просто една жена, каквото и да казваха после над гроба й.

Всяка сутрин по зазоряване жените се събираха в тъй наречената женска кула. Тя беше нещо като фабрика. Женските фигури, сгушени в кожите си и често навлекли още дрехи, за да се предпазят от студа, се измъкваха от срутващите се кули и се отправяха към работното си място.

Тези утрини бяха изпълнени с проникваща навсякъде мъгла, която сенките на кулите сякаш разрязваха. През нея преминаваха като облаци тежки бели птици. По камъните се стичаше влага, а под краката на жените пльокаше кал. Женската сграда се издигаше в единия край на главната улица, близо до Голямата кула. Малко зад нея, надолу по склона, течеше река Ворал и се плискаше в старите, отмити от водата брегове. Когато жените тръгваха за работа, гъските — домашните птици в Ембрудок, кряскаха и тракаха с човки, искайки храна. Всяка жена носеше залци и им ги подхвърляше.

Когато тежката скърцаща врата на сградата се затвореше, жените започваха с вечните си задължения: мелеха жито за брашно, варяха и печаха, шиеха дрехи и обувки и обработваха кожи. Обработката на кожи бе особено трудна работа и се наблюдаваше от един мъж — Датнил Скар, майстор на гилдията на кожарите. В работния процес употребяваха сол и по правило кожарите отговаряха за нея. Топяха кожите в гъши изпражнения, твърде долнопробна работа за мъжете. Работата се оживяваше от клюките, тъй като през всичкото време и майки, и дъщери обсъждаха недостатъците на мъжете и съседите.

Лойланун бе изпратена да работи на това място заедно с останалите жени. Тя бе много отслабнала, а лицето й бе пожълтяло. Злобата й към Накри и Клилс я изяждаше отвътре толкова, че тя рядко проговаряше дори на Лейнтал Ей, на когото бе вече разрешено да живее сам. Нямаше приятелки освен Шей Тал, която притежаваше качества на ясновидка. Мисленето й бе твърде далеч от тъпото съществуване, което жените в Ембрудок водеха.

Една мразовита утрин Шей Тал тъкмо се бе измъкнала от леглото си, когато на долната врата се почука. Мъглата проникваше в кулата и обвиваше всичко в стаята, в която спяха двете с майка си. Седеше в сивата тъмнина и си нахлузваше ботушите, когато се почука втори път. Лойланун бутна долната врата, премина през обора и помещението над него и се качи в стаята на Шей Тал. Прасетата шаваха и сумтяха топло в мрака. Лойланун се заизкачва по скърцащите стъпала нагоре. Когато влезе в стаята, Шей Тал я посрещна и стисна студената й ръка. Направи й знак да мълчи, като посочи най-тъмния ъгъл на стаята, където спеше майка й. Баща й бе заминал с останалите ловци.

В затворената и миришеща на животински тор стая двете приличаха на сиви силуети, ала Шей Тал забеляза нещо не както трябва в прегърбената стойка на Лойланун. Неочакваното й посещение предполагаше неприятности.

— Лойланун, болна ли си? — прошепна Шей Тал.

— Уморена съм, Шей Тал, просто съм уморена. Цяла нощ разговарях с духа на майка ми.

— Говорила си с Лойл Брай! Вече е там… Какво ти каза?

— Всички са там, хиляди на брой, под нозете ни, чакат ни… Става ми страшно, като си помисля за тях.

Лойланун трепереше. Шей Тал прегърна по-възрастната жена и я поведе към леглото на пода, където двете седнаха сгушени една до друга. Навън гъските щракаха с човки. Двете жени се обърнаха една към друга, всяка търсеше утеха от другата.

— Не за пръв път изпадам в това състояние, откак издъхна — рече Лойланун. — Преди не я намирах. Долу, където трябваше да бъде, имаше празно място… крещяща празнота… Духът на баба ми стенеше да й обърна внимание. Там долу всички са толкова самотни…

— Къде е Лейнтал Ей?

— О, той замина на лов — отвърна Лойланун небрежно, после веднага се върна на предишната тема. — Толкова са много, носят се долу и не вярвам, че разговарят помежду си. Защо мъртвите се мразят, Шей Тал? Ние не се мразим, нали?

— Разстроена си. Хайде да тръгваме на работа. Ще похапнем нещо.

В сивата светлина, която се процеждаше едва, Лойланун съвсем приличаше на майка си.

— Може би няма какво да си кажат. Винаги толкова отчаяно разговарят с живите. И бедната ми майка…

Тя заплака. Шей Тал я прегърна и се огледа дали майка й се е размърдала.

— Трябва да тръгваме, Лойланун. Ще закъснеем.

— Мама изглеждаше тъй различна, когато се появи… тъй различна, горкичката сянка. Всичкото й достойнство приживе сега бе изчезнало. Започнала е да… се сгърчва. О, Шей Тал, ужасно е, като си помисля как ще се чувстваме, когато сме там завинаги…