Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Кърлежът, самият той незначително създание, осъществяваше жизнената връзка в сложната екологична структура на света, както и невидимата връзка между смъртните врагове — фагора и човека.

Докато младият кзан бе в особеното състояние, позволяващо му да общува със своите предци, над снежните върхове заплуваха сивосинкави облаци. Лъчите се отразяваха в заледената земя и отново се връщаха към небето. Човек би се изгубил в разсеяната, неполяризирана светлина, където нямаше никакви сенки, а живите същества приличаха на призраци. Липсваше хоризонт. Всичко бе като безкрайна седефена пелена.

Ала това не пречеше на армията ансипитали, които следваха своите въздушни октави. След като церемонията по общуването приключи, слугите докараха четири понита кайдо. Единичните гърбици на животните едва се забелязваха — грубата им кожа бе още на петна. Те бяха оседлани и възседнати от четирите жени на младия кзан — филоки. Всяка носеше орлови пера или белезникави пеперудообразни скални цветя, вплетени в козината на главата си. Този квартет от млади красавици бе подбран от племето да прави компания на Хр-Брал Ипрт през годините на похода.

От ледниковите върхове на изток духаше мразовит вятър, четирийсет градуса под нулата, и развяваше нежните влакна от украшенията на дамите-ансипитали. Под тях се виждаше дебелата сплъстена фагорска козина, почти непроницаема за студа, освен когато се напоеше с вода.

Вятърът разгони похлупака облаци. Сякаш се вдигна тъмна завеса — формите на познатия свят се върнаха по местата си. Разкри се цялото войнство, появиха се отвесните стени на Хригт зад него и четирите филоки, отначало призрачно бледи. Сивата пелена избледня. Пред тях се откриха студените клисури, водещи към съдбовното място на дванайсет хиляди метра по-ниско от мястото, откъдето тръгваха.

Знамето на Храстипрт се развя.

Младият кзан вдигна ръка и посочи напред.

Той срита хълбоците на Рук-Грл с роговите си пети. Животното вдигна рога и тръгна през чупливия фирн. Войнството бавно пое с неестествен тромав вървеж. Шистите издаваха стържещ звук, ледът звънтеше. Птиците полетяха нагоре. Походът започна.

Щяха да стигнат целта си, както предсказваха виденията, изпратени от предците, когато Фрейър се скрие за трети път зад Баталикс. Тогава армията на кзана щеше да нападне синовете на Фрейър, обитаващи прокълнатия град, където благородният дядо на Хр-Брал Ипрт бе убит. Великият стар кзан бе принуден да скочи от върха на кулата и намери смъртта си под нея. Трябваше да отмъстят: градът щеше да бъде сравнен със земята.

Може би не бе никак странно, че невръстният Лейнтал Ей се разплака в скута на майка си.

Походът напредваше с всяка изминала година. Жителите на Олдорандо не знаеха нищо за далечното отмъщение. Те се трудеха, за да сътворят собствената си история.

Дресил не беше вече толкова енергичен водач, колкото преди. Оставаше все повече в града, организираше никому ненужни дейности. Синовете му ловуваха вместо него.

Предусещането за промяна правеше всички неспокойни. Младежите от гилдиите на производителите искаха да напуснат и да се заловят с лов. Младите ловци от своя страна не бяха онова, което трябваше да бъдат. Дресил пазеше под свое разпореждане ловец, който имаше родна дъщеря от жената на един по-стар мъж. Подобно неморално поведение ставаше нещо обикновено.

— Когато бях млад, ние се държахме по-прилично — оплака се Дресил на Аоз Рун, забравил похожденията от собствената си младост. — Ще започнем сами да се убиваме, както диваците от Кузинтските планини.

Дресил не можеше да реши дали да се опита да пречупи Аоз Рун чрез хвалебствия или със сила. Бе по-склонен да стори последното, тъй като Аоз Рун бе започнал да се прославя като хитроумен ловец и това дразнеше сина му Накри, който виждаше враг в негово лице по причини, известни единствено на младите.

Длай Хойн, нелюбимата съпруга на Дресил, се разболя и умря в края на Година 17 след Обединението. Отец Бондорлонганон дойде и я погреба на нейното място, върху нейната земна октава. Когато жена му си отиде, в живота на Дресил се отвори пропаст и за пръв път той почувства, че я е обичал. Оттогава мъка почерни душата му.

Въпреки годините си той изучи изкуството за общуване с покойниците и постигна състояние, в което да разговаря с напусналата го Длай Хойн. Срещна нейния шепнещ дух да се носи в долната земя. Тя го укори, че не я е обичал, че е пропилял живота им, за студенината му и за много други неща, донесли скръб в душата й. Той побягна от хулите й, от тракащите й челюсти и оттогава стана мълчалив.