Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Планетата сега беше няколко века след апастрона, най-студената част на своята орбита. В наблюдателната станция се долавяше нов дух на оживление — всеки разбираше какво означава повишаващата се благоприятна температурна разлика.

Децата или следват родителите си, или не. Лейнтал Ей израсна със съзнанието, че майка му е тиха жена, отдадена на същото научно усамотение като майка й и баща й. Ала преди животът да я победи, Лойланун не се държеше винаги по този начин.

Като малка тя отхвърли обучението на Лойл Брай и Малкия Юли. Крещеше им и ги убеждаваше, че ненавижда задушната атмосфера на стаята им, която те пък с течение на годините все по-често отказваха да напускат. След яростна кавга тя избяга и отиде да живее при роднини в друга кула.

В селището имаше много работа. Лойланун се специализира в меленето на брашно и в щавенето. Веднъж, когато изработваше чифт ловни ботуши, тя се запозна с бъдещия им собственик и се влюби в него. Едва бе навлязла в пубертета. За пръв път усети света и мамещата му красота. Стана жена на ловеца. Можеше да даде живота си за него.

Навиците в Олдорандо се променяха. Ловецът взе Лойланун със себе си на лов за елени. Навремето Дресил нямаше никога да разреши на жените да тичат заедно с мъжете, ала колкото повече остаряваше, толкова по-слабо откликваха гражданите на неговите заповеди. В тясното дефиле ловците на елени се срещнаха с един стънджбег. Пред очите на Лойланун любимият й бе прегазен и прободен от рога на животното. Издъхна, преди да стигне до дома.

Лойланун се завърна при родителите си с разбито сърце. Те я приеха, тихо я приласкаха. Когато веднъж си почиваше в ароматните сенки, усети, че в утробата й се движи живот. Бе забременяла. Спомни си радостта от това усещане, когато времето дойде и тя роди момченце. Нарече го Лейнтал Ей, а родителите й приеха и него тихо и съвсем естествено. Беше пролетта на Година 13 след Обединението, или 31 по стария календар на Господарските години.

— Ще израсне в един по-добър свят — каза Лойл Брай на дъщеря си, като гледаше бебето с блестящи очи. — Според историята ще дойде време, когато раджабаралите ще се отворят и въздухът ще се сгрее от топлината на земята. Ще има храна в изобилие, снегът ще изчезне, хората ще бъдат съвсем открити един към друг. Как копнеех за това време на младини! Лейнтал Ей може да го дочака. Много исках да е момиче — те чувстват и виждат повече от момчетата.

Детето обичаше да наблюдава порцелановия прозорец на баба си. Беше единствен в Олдорандо, макар Малкия Юли да твърдеше, че навремето имало много, ала се счупили. Година след година дядото и бабата на Лейнтал Ей бяха вдигали очи от старинните си документи, за да гледат как прозорецът става розов, после оранжев и кървавочервен от залеза, когато Фрейър или Баталикс се спускаха в огненото зарево. Цветовете щяха да изчезнат. Нощ щеше да покрие в черно порцелановия прозорец.

Навремето долиташе Вестител и пърхаше около кулите на Олдорандо — същото видение, което Юли бе видял за пръв път, когато заедно с баща си прекосяваха бялата пустош.

Вестителят идваше само през нощта. Искри като пера ще запламтят зад порцелановия прозорец, а там ще бъде Вестителят, бавно кръжащ и махащ с единственото си крило. Дали беше крило? Когато хората се втурваха да го видят, силуетът му бе объркващ и неясен.

Вестителят пораждаше странни мисли у хората. Юли и Лойл Брай ще легнат върху постелките си от кожи и ще почувстват, че мислите в главите им оживяват в един и същ миг. Спомняха си отдавна забравени сцени и картини, които никога не бяха виждали. Лойл Брай често се разплакваше и криеше очи в дланите си. Казваше, че се чувства тъй, сякаш общува с десетина покойници едновременно. След това й се дощяваше да изживее неочакваните сцени още веднъж, ала отлетели, те не се завръщаха — смущаващата им красота се разпръскваше и изчезваше като аромат.

Вестителят отплава. Никой не знаеше кога ще дойде и кога ще си отиде.

Обикновено обитаваше горните слоеве на тропосферата. От време на време електрическото налягане го притискаше и го караше да се приближи към повърхността на планетата. Невронните електрически импулси в мозъка на хора и животни го привличаха за кратко, караха го да поспре и да покръжи, сякаш и той бе създание с интелект. После се издигаше и отново изчезваше. Вестителят можеше да плава във всички посоки — напред, нагоре, да се носи заедно с магнитните течения, да циркулира, без да се нуждае от почивка, и това зависеше от местните капризи на гигантските магнитни бури в Хеликонийската система.