Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Никой присъстващ на тази вечер от Година шеста нямаше причина за лоши предчувствия. Човеците отново бяха победили легендарните си врагове и всички искаха да отпразнуват случая. Празненствата щяха да включват и погубването на техния пленник.

Жителите на Олдорандо изобщо не можеха да знаят колко особено положение заемаше пленникът сред себеподобните си, нито пък че смъртта му щеше да отекне през годините, а над главите им и над главите на поколенията щеше да се излее ужасно отмъщение.

Когато чудовището се изправи сред тях и ги загледа с огромните си алени очи, всички замлъкнаха. Ръцете му бяха завързани зад гърба с кожено въже. Вроговените стъпала неуморно риеха земята. Изглеждаше грамаден в сгъстяващата се тъмнина — вампир от нощни кошмари, създание от ужасни съновидения в полумрака. Бе обвит в рунтава бяла козина, оцапана с кал и кръв. Застанал предизвикателно пред пленилите го хора, издаваше тежка миризма, костеливата му глава с двата дълги ро̀га бе източена напред между раменете му. Дебелият му бял език се пъхаше в ноздрите му — най-напред в едната, после в другата.

Звярът носеше странен костюм. Широк пояс, изработен от кожа, обгръщаше туловището му; от шпорите на глезените и китките му стърчаха остриета. Елегантно наострените рога бяха обковани в метал. Върху гигантския му череп те приличаха на шлем, а от челото между веждите му стърчеше двузъбец, извиваше се зад ушите и беше сложно стегнат под челюстта, обгръщайки дългокостите му страни.

Баруин излезе напред:

— Видяхте ли какво постигнахме с общи усилия? Пленихме водач. Съдейки по украшенията на главата му, този звяр трябва да командва цяло племе. Добре го огледайте вие, младежи, които никога не сте виждали отблизо косматко, тъй като те са наши традиционни врагове и денем, и нощем.

Мнозина от младите ловци пристъпиха напред и подръпнаха сплъстената му козина. Той остана неподвижен и издаде дълга пръдня, която прозвуча като немощна гръмотевица. Те хукнаха изплашени назад.

— Тези зверове организират стадата си в племена — обясни Дресил. — Повечето говорят олонецки. Поробват човеци и са достатъчно диви, за да изяждат пленниците си. Като водач той разбира всичко, което говорим. Нали разбираш? — И го халоса по грубите рамене.

Чудовището го гледаше студено.

Старият Господар застанал до Дресил, заговори:

— Мъжките фагори се наричат сталуни, а женските — гилоти или филоки, това знам. И женските, и мъжките участват заедно в нападения и заедно се бият. Те са създания на леда и мрака. Вашият велик прадядо ви е предупредил за тях. Те носят болести и смърт.

Тогава фагорът заговори на олонецки с хриптящ гъгнещ глас:

— Вие, безполезни синове на Фрейър, всички ще се разкапете преди последната буря! Този свят, този град принадлежат на нас, ансипиталите.

Жените се изплашиха. Замятаха камъни по злото същество, което говореше сред тях, и закрещяха:

— Убийте го! Убийте го!

Дресил вдигна ръка.

— Закарайте го до върха на Кулата на билките, приятели! Закарайте го догоре и го хвърлете оттам.

— Да, да — зареваха те и тутакси по-храбрите ловци се втурнаха, хванаха огромното дърпащо се животно и с всичка сила го заблъскаха към близката сграда. Настана огромно оживление и радост, децата тичаха с викове около възрастните.

Сред тях бяха и двамата синове на Дресил — Накри и Клилс, и двамата едва проходили. Тъй като бяха много малки, те можеха да се промъкват между краката на млатещите звяра хора и така стигнаха до десния крак на фагора, издигащ се като космат стълб пред очите им.

— Ти го пипни.

— Не, ти.

— Не смееш, страхливецо.

— И ти си страхливец!

Те протегнаха топчестите си пръстчета и докоснаха крака едновременно.

Под руното козина се движеше тежка мускулна маса. Кракът се повдигна и трипръстото ходило тупна в калта.

Въпреки че чудовищните създания можеха да се оправят с олонецкия език, те далеч не приличаха на човеци. Мисълта в главата им протичаше нелогично. Старите ловци знаеха, че в бъчвообразните им туловища червата се намираха над белите дробове. По механичната им походка личеше как различно бяха свързани крайниците им — там, където трябваше да има лакът и коляно, фагорите прегъваха долните части на ръцете и краката си под най-невъзможни ъгли. Само това бе достатъчно, за да всее ужас в душите на малките момчета.

За миг те осъществиха допир с непознатото. Дръпнаха ръцете си, като да се бяха опарили — всъщност температурата на ансипиталите бе по-ниска от човешката, — и си размениха ужасени погледи.