Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Лойл Брай хранеше голяма обич към Малкия Юли, защото имаше нужда от човек, когото да дари с такава любов, ала въпреки това чувстваше, че той ще бъде повлиян от силата й още повече, ако го научи на езотеричното изкуство. Защитена от Юли, тя би могла да остане в разточителното си безделие, както преди нашествието.

Малкия Юли обичаше безумно своята ленива и интелигентна жена, ала разбираше, че по този начин тя може да го обвърже яко към себе си, и реши да научи от нея всичко, което може, без да бъде измамен. Обаче разликата в темпераментите и в положението им го правеше податлив дори и на измама.

Лойл Брай повика една учена старица и един учен старец. С тяхна помощ изучи Юли на изкуството да общува с баща си. Той изцяло изостави лова, за да може да размишлява — Баруин и останалите ги снабдяваха с храна. Юли започна да упражнява изпадането му в паук и се опитваше да се свърже с духа на баща си Орфик и чрез него да общува с наставляващите, духовете-предци, потънали през подземния свят към първичния камък, от който е произлязъл светът.

По онова време Юли рядко напускаше дома си. Подобно поведение недостойно за мъж беше загадка за Олдорандо.

Като момиче Лойл Брай дълго скиташе из околностите на Ембрудок, както щеше да прави и внукът й Лейнтал Ей. Тя искаше Юли сам да види редицата от камъни, отбелязващи земните октави.

Лойл Брай нае един сивокос, приличащ на ястреб човек на име Асур Тал Ден, дядо на Шей Тал, която по-късно играе важна роля в нашия разказ, и му нареди да заведе Юли на североизток от Олдорандо. Веднъж бе останала там да наблюдава как денят се превръща в сумрак, а сумракът бързо става на нощ. Усети пулса на света да преминава през тялото й.

И така, Асур Тал и Юли тръгнаха пеша през един по-мек ден. Бе ранна зима, когато Баталикс изгрява на югоизток и свети самичък по-малко от час, като интервалът от ден на ден намалява, преди да изгрее другият небесен страж. Духаше вятър, ала небето бе ясно като излъскана мед. Макар Асур Тал да бе вече стар и доста прегърбен, той измина разстоянието по-лесно от Юли, който бе загубил навика да върви. Накара младежа да не обръща внимание на вълците в далечината и да научи всичко, свързано с езотеричното изкуство. Показа му каменни колони, подобни на онези, които се намираха край езерото Дорзин. Стълбовете се издигаха самотни в необитаеми места и всеки един бе белязан със знака на колелото с вписаното кръгче по средата и двете вълнообразни линии, свързващи двете окръжности. Старецът обясни значението им с напевен глас.

Според него това бил символът, на силата, която произлиза от центъра и отива към периферията, както силата се предава от предците на поколенията, или от наставляващите през шепнещите към живите. Стълбовете отбелязвали земните октави. Всеки мъж или жена били родени върху някоя от тях. Силата на земните октави се променяла съобразно със сезоните и определяла дали детето ще е момче или момиче. Те били разпилени навсякъде, докато стигнат до далечното море. Хората живеели най-щастливо, когато били в съгласие със своите земни октави.

Само ако бъдели погребани върху истинската си земна октава, тогава духът можел да се надява, че ще общува с живите си деца. А пък те, когато дойдело времето за тяхното пътуване към подземния свят, също трябвало да бъдат погребани върху съответната земна октава.

Старият Асур Тал протегна ръка и като със сатър отсече хълмовете от долините пред себе си.

— Помни това просто правило и ще можеш да се свържеш с баща си. Изреченото отслабва, както ехото заглъхва в планинските долини, от едно изгубено поколение към друго, през цялото царство на мъртвите, които са повече от живите, както въшките са повече от хората.

Малкия Юли гледаше голите планини, когато внезапно в душата му се надигна силно отвращение срещу това учение. Досега се интересуваше единствено от живите и се чувстваше свободен.

— Тази работа с общуването с мъртвите… — проточи тежко той. — Живите не бива да пресичат пътищата си с мъртвите. Нашето място е тук, нашият път е в този свят.

Старецът се изкикоти, фамилиарно хвана кожения ръкав на Юли и посочи надолу.

— Може и така да мислиш. За нещастие съществуването ни е определено така, че нашето място е и тук, и долу под земята. Трябва да се научим да използваме шепнещите, тъй както използваме животните — за нашето благо.

— Мъртвите трябва да останат на своите места.

— Е, добре… Колкото до това, и ти ще бъдеш мъртъв някой ден. Освен това господарката Лойл Брай желае да научиш тези неща, нали?