Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

— Изживяваме живота си в различни видове тъмнина. Дали да ги пренебрегнем или да ги изучим?

Той само се опулил, а тя си седяла, красива в изящното си облекло. Върху него блестели мъниста, както вече ви казах, много хубави мъниста. Попитал я дали й е тъмно в стаята. Тя му се присмяла.

— Къде, мислиш, се намира най-тъмното място във Вселената, Юли?

А той, горкият глупак, отвърнал:

— Чувал съм, че далечният Пановал е тъмен. Нашият прадядо, чието име нося, дошъл от Пановал, та той разказваше, че там било тъмно. Градът се намирал под планината, но аз не вярвам. Просто тогава така се е говорело.

Лойл Брай разглеждала пръстите на ръката си, които лежали като малки розови мъниста в скута на прелестната й одежда.

— Мисля, че най-тъмното място се намира в умовете на хората.

Беше загубен. Тя го правеше на истински глупак. Е, нали трябва да мисля, какво говоря за мъртвите… Ала Малкия Юли все пак поомекна…

Тя го омая с романтичните си приказки. Знаете ли какво казвала обикновено?

— Помислял ли си някога, че знаем много повече, отколкото можем да изречем с думи?

А това е истина, нали?

— Копнея за някого — продължавала тя, — на когото бих могла да кажа всичко, някой, за когото разговорът да е море, в което той свободно плава. Тогава ще вдигна тъмното си платно…

Всъщност не знам какво точно му е казала.

А Юли лежал буден, държал се за раната си и кой знае за още какво, мислел за тази жена-магьосница, за красотата й и за тревожещите й думи: „някой, за когото разговорът да е море, в което свободно да плава…“ Дори структурата на изреченията й му се струвала само нейна и ничия друга. Копнеел да навлезе в морето и да заплава заедно с нея независимо от посоката.

— Я стига с твоите женски глупости! — викна Клилс и скочи на крака. — Тя му направила магия, така каза татко. Той ни разказа и за хубавите неща, които чичо Юли вършел отначало, преди тя да го изуми.

И той продължи разказа.

Малкия Юли разучил всеки сантиметър от Олдорандо, докато се възстановявал от раните си. Видял как е разположен: Голямата кула в единия край на главната улица и храмът в другия й край. Между тях се намирали сградата на жените, домовете на ловците от едната страна, а от другата — кулите на гилдиите на производителите. По-нататък били развалините. Всичките ни кули имали централно отопление — каменните тръби отвеждали топлата вода от изворите до тях. Днес не бихме могли да построим и половината на това чудо.

Когато видял разположението на града, разбрал как да построи отбраната. С помощта на баща ми Юли планирал истински укрепления, за да спаси града от по-нататъшни нападения, особено от фагорите. Чували сте как всеки бил задължен да участва в издигането на вал с ров от външната страна и яка ограда на върха. Идеята била добра, макар да струвала доста пришки по ръцете на хората. Обучили редовни стражи и ги поставили в четирите ъгъла на града, където си стоят и сега. Това били дела, извършени от Юли и моя баща. На стражите дали рогове — да свирят при опасност от нападение. Абсолютно същите рогове се използват и днес.

И ловуването, и защитата — всичко било наред. Преди сливането на племената хората почти умирали от глад. След като затворили целия град, Дресил, моят баща, накарал ловците да отглеждат истински ловни кучета. Други псета не се допускали тук. Множеството ловни кучета били способни да носят дивеча и да тичат по-бързо от нас. Нямало кой знае какъв успех, но трябва пак да опитаме.

Какво още? Увеличили състава на гилдиите. Бояджиите включвали и няколко деца измежду пришълците. Направени били нови чинии и канчета за всички от глина, която се намирала наоколо. Изковани били повече мечове. Всички били задължени да работят за общото благо. Никой не гладувал. Баща ми се трудел до пълно изтощение. А вие, пияници, трябваше да си спомните и за Дресил, не само за братовчед му. Беше много по-добър от него. Наистина беше.

Бедният Клилс се обля в сълзи. Някои закрещяха, други се смееха, трети се сбиха. Аоз Рун, залитащ от изпития рател, грабна Лейнтал Ей и Ойре и ги отнесе да спят на безопасно място.

Той хвърли премрежен поглед на спокойните им лица, като се опитваше да мисли. Докато разказваха легендата за миналото, което бе като сън, те решиха съдбата на бъдещото управление в Олдорандо.

На следващия ден след погребението на Малкия Юли и празненството по този случай всички трябваше да се върнат на работа както обикновено. Отминалата слава и неуспехи бяха временно забравени, може би с изключение на Лейнтал Ей и Лойланун. Лойл Брай непрекъснато им напомняше за миналото, защото когато не плачеше, тя обичаше да си спомня за щастливите дни от младостта си.