Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Баруин казал на Юли:

— Поспи заедно с Дресил и останалите. Аз ще пазя, в случай че ни изненадат с контранападение.

Ала Малкия Юли не можел да заспи. Не казал нищо на Баруин, но бил ранен и главата му се маела. Усетил, че е близо до смъртта, и изпълзял навън, за да умре под небето на Утра, където Фрейър вече се готвел да залезе, тъй като бил в третата си четвъртина. Тръгнал по главната улица, където тревата расте корава сред потоци от кал, и видял как някакво бездомно куче се влачи с пълен корем от трупа на един от приятелите му ловци. Облегнал се на една рушаща се стена, дишал тежко.

Срещу него бил храмът — така порутен, както и сега. Той се взрял неразбиращо в знаците, издялани върху камъка. Не забравяйте, че в онези дни, преди Лойл Брай да го цивилизова, Юли бил нещо като варварин. Пред входа се гонели плъхове. Юли тръгнал към храма, в ушите му бучало. В ръката си държал меч, който бил отнел от убития си противник — по-добро от всички оръжия, които бил притежавал някога, направено от хубав черен метал, тук, в нашите ковачници. Ритнал вратата, държейки меча си насочен напред.

Вътре риели с копита вързани дойни свине и кози. В онези дни там се складирали и инструментите, с които работели по полето. Юли се огледал и забелязал капак на пода, чул шушукане.

Хванал халката на капака и го повдигнал. В тъмнината под нозете му димяла лампа.

— Кое е там? — попитал мъжки глас и предполагам, че всички знаете на кого е принадлежал.

Бил Уол Ейн Ден, тогава Господар на Ембрудок, когото всички добре си спомняме. Можете да си го представите — висок и изправен, макар младостта му да била отлетяла, с дълги черни мустаци, ала без брада. Най-напред се забелязвали очите му, които биха могли да стреснат и най-храбрите, и изпитото му красиво лице, което навремето извиквало сълзи в женските очи. Провела се историческата среща между него, стария Господар, и Малкия Юли.

Пришелецът бавно слязъл по стълбата при него, сякаш го познавал отпреди. Вътре били и някои от майсторите. Те стояли с Господаря Уол Ейн, ала не посмели да промълвят и дума, докато Юли не слязъл долу, много блед, стиснал меч в ръка.

Господарят Уол Ейн казал:

— Щом си дивак, работата ти е да убиваш и най-добре е да се заловиш още сега. Заповядвам ти да убиеш първо мен.

— Какво друго заслужаваш, щом си се скрил в това мазе?

— Ние сме стари и безсилни в битките. Навремето не беше така.

Те се загледали втренчено. Никой не помръдвал.

Юли проговорил с огромно усилие, струвало му се, че гласът му идва някъде отдалеч.

— Вие, старци, защо оставихте този голям град тъй слабо защитен?

Господарят Уол Ейн отвърнал с присъщия си авторитетен глас:

— Не винаги е било така. В миналото ти и другарите ти щяхте да бъдете посрещнати по друг начин, както сте мизерно въоръжени. Преди много векове Ембрудок е била велика земя, простирала се е до планините Кузинт, а на юг почти до морето. Тогава управлявал великият Крал Денис, ала нахлул студът и разрушил всичко, което той бил създал. Сега сме по-малобройни откогато и да било, тъй като миналата година, и то още в първата й четвъртина, бяхме нападнати от белите фагори, които яздеха бързо като стрели върху гигантските си животни. Много от най-добрите ни воини, включително и синът ми, бяха убити, докато защитаваха Ембрудок, и сега потъват към първичния камък.

Той въздъхнал и добавил:

— Може би си прочел какво е издялано върху камъка на тази сграда, ако можеш да четеш. Там пише: „Първо фагорите, после човеците.“ Именно заради тази легенда и по някои други причини свещениците ни бяха убити още преди две поколения. Човеците трябва винаги да са първи. Чудя се дали някой ден пророчеството ще се сбъдне.

Малкия Юли слушал като в транс думите на Господаря. Когато се опитал да отговори, безкръвните му устни останали все тъй безмълвни и той усетил как силата изтича от вътрешността на тялото му.

Един от старците казал и с жалост, и със спотаен смях:

— Младежът е ранен.

Когато Юли пристъпил към тях, те отстъпили назад. Там имало нисък сводест вход, който водел към коридор, мъгляво осветен от процеждащата се през горните решетки светлина. Тъй като вече не бил в състояние да спре, той тръгнал по коридора, като влачел краката си. Нали познавате онова чувство, приятели, когато сте пияни, като сега например?

В коридора било влажно и топло. Усетил топлината по лицето си. От едната страна имало каменна стълба. Не можел да разбере къде се намира, сетивата му отказвали.