Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

На стълбата се появила млада жена със свещ в ръка. Била по-хубава от небесата. Лицето й заплувало пред погледа му.

— Била е баба ми! — извика Лейнтал Ей, целият треперещ от гордост. Той развълнувано слушаше и когато всички се засмяха, силно се смути.

По онова време дамата нямала никакво намерение да дарява някакъв Лейнтал Ей на света. Взирала се в Малкия Юли с див поглед и му казала нещо, което той не разбрал.

Опитал се да отговори. От гърлото му не излязъл звук. Коленете му се подгънали. Той се свлякъл на пода. После изгубил съзнание и всички помислили, че е мъртъв.

На това вълнуващо място разказвачът отстъпи думата на по-възрастен слушател, ловец, който не гледаше чак толкова драматично на нещата.

В онзи ден Утра реши да спаси живота на Юли. Дресил взе нещата в свои ръце, докато братовчед му се възстановяваше от раните си. Вярвам, че Дресил се засрамил от жаждата си за кръв и вече се опитваше да се държи по-цивилизовано, намирайки се сред цивилизовани хора като нас. Може да си е спомнил добрината на своя баща Сар Гот и нежността на майка си Ифилка, убита от омразните фагори. Той се настани в Кулата на Праст, където по онова време складирахме солта, заживя на върха й и заповядваше на останалите като истински господар, докато Юли лежеше на легло в ниската стая на долния етаж.

Навремето много хора, включително и аз, мразеха Дресил и се отнасяха с него като с нашественик. Мразехме да ни заповядват. Ала когато разбрахме какво възнамерява, ние започнахме да му помагаме, защото оценихме неоспоримите му качества. По онова време ние от Ембрудок бяхме деморализирани. Дресил ни върна бойния дух и създаде отбраната.

— Баща ми беше велик човек и аз ще се боря срещу всеки, който го хули — извика Накри, като скочи от мястото си и размаха юмруци така енергично, че брат му трябваше да го задържи, за да не падне по гръб.

— Никой не говори против Дресил. От върха на кулата си той наблюдаваше околностите на града, хълмовете на север, откъдето бе дошъл, гейзерите и горещите извори, тъй странни за него по онова време. Особено го поразяваше Час-свирачът, нашия величествен гейзер, който при всяко изригване свири като ураганен вятър.

Спомням си, че ме попита за гигантските цилиндри, както ги наричаше, разпръснати в околностите на града. Никога не бе виждал раджабарали. Изглеждаха му като кули на магьосник с плосък връх, изработени от странно дърво. Не беше глупав, но не разбра, че са дървета.

Дресил бе човек на действието, не на съзерцанието. Той разпореди къде да се настанят хората от леденото езеро и ги разпрати в различни кули. Прояви такава мъдрост, Накри, която всички ние трябва да следваме. Въпреки че мнозина тогава недоволстваха, Дресил се погрижи неговите хора да заживеят заедно с нашите. Битките бяха забранени и всичко се делеше поравно. Това разпореждане бе причина щастливо да се смесим едни с други.

Когато разквартируваше семействата, всичко се преброяваше. Той не можеше да пише, ала нашите майстори водеха сметките и му ги представяха. Старото племе наброяваше четирийсет и един мъже, четирийсет и пет жени и единайсет деца под седемгодишна възраст. Това правеше всичко деветдесет и осем души. Шейсет и един от езерото бяха оцелели след битката — ставахме общо сто петдесет и осем души. Населението се бе увеличило. Като момче се радвах, че наоколо отново ще закипи живот. Искам да кажа — след всичката смърт по време на битката.

Тогава заявих на Дресил:

— Тук, в Ембрудок ще ти хареса.

— Вече се нарича Олдорандо, момче — отвърна той. Още си спомням как ме изгледа.

— Да чуем още нещо за Юли — викна някой, рискувайки да предизвика гнева на Накри и Клилс. Ловецът приседна с пъшкане на пода и един по-млад мъж зае мястото му.

Малкия Юли бавно се възстановявал от раните си. Можел да върви само на къси разстояния, придружен от братовчед си, и да наблюдава територията, в която се озовали, за да разбере как най-добре би могло да се ловува и да се защитава градът.

Вечер разговаряли със стария Господар. Той се опитвал да ги запознае с историята на нашите земи, ала те не се интересували много. Говорил им за вековете история, преди да се спусне студът. Казал им, че навремето кулите били построени от печена глина и дърво, както строели първобитните хора през времето, когато климатът бил топъл. После камъкът изместил глината, но кулите запазили същия си вид. А камъкът издържал много векове. Под земята имало много коридори, макар в по-добрите времена да били още повече.