Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

Разказал им за мъката на Ембрудок, превърнал се в малко селце. Преди тук се издигал пищен град, чиито жители управлявали на хиляди мили наоколо. Хората разправяли, че през онези времена нямало фагори, от които да се страхуват.

А Юли и братовчед му Дресил се разхождали из стаята на стария Господар, слушали, мръщели се, спорели, ала винаги проявявали уважение към него. Питали го за гейзерите, чиито горещи извори ни дават топлина. Нашият стар Господар им разказал за Час-свирача, извор на непресъхваща вяра за нас.

Разказал им как Час-свирачът изсвирвал точно на всеки час открай време. Това е нашият часовник, нали така? Нямаме нужда от Стражите в небето.

Час-свирачът помага на властите да изготвят исторически документи — задължение на майсторите на гилдиите. Двамата братовчеди с удивление узнали как разделяме часа на четирийсет минути, а всяка минута на сто секунди, точно както денят съдържа двайсет и пет часа, а годината — четиристотин и осемдесет дни. Тези познания сме ги засмукали с майчиното мляко. Двамата трябвало да научат още, че годината била Осемнайсетата от Господарския календар — нашият Господар бил управлявал вече осемнайсет години. Край замръзналото езеро не съществували такива постижения на цивилизацията.

Забележете, че не казвам нищо лошо за двамата братовчеди. Макар да били варвари, те скоро схванали системата на производствените гилдии: седем гилдии, всяка отговаряща за изработката на различни неща, като най-добра била гилдията на металурзите и с гордост трябва да ви кажа, без да се хваля, че и аз принадлежа към нея. Ръководителите им по него време били членове на Господарския съвет, също както е и сега. Макар че според мен в съвета трябва да заседават двама членове на металурзите, тъй като ние сме най-важни и не допускаме грешки.

Сред шеги и смехове рателът отново пое от ръка на ръка, а една жена, надхвърлила средна възраст, продължи разказа.

Сега ще ви разкажа една история, много по-интересна от писането и отмерването на времето. Ще попитате какво станало с Малкия Юли, когато се оправил от раните си. Е, ще ви отговоря с няколко думи. Влюбил се, а това бе по-лошо от нанесените му рани, тъй като той, горкият, така и не можа да се съвземе от тази болест.

Старият ни Господар Уол Ейн постъпи мъдро: той пазеше дъщеря си далеч от бедите — горката галеница Лойл Брай Ден, която сега е потопена в дълбока скръб. Чакаше, докато се увери, че нашествениците не са чак толкова лоши. По него време Лойл Брай беше много красива, с хубава фигура, имаше си всичко, от което се интересуват мъжете, и вървеше като кралица, вие си я спомняте. И ето че един ден нашият господар я представи на Малкия Юли в стаята си.

Юли вече я бил виждал. В ужасната нощ на битката, когато, както всички чухте, едва не загинал от раните си. Да, това била чернооката красавица с изваяни бели скули и с устни като криле на птица, вече споменати от други. Беше най-красива от всички, тъй като мисля, че жените от замръзналото езеро нищо не струваха. Чертите й бяха изваяни изящно върху кадифената кожа на лицето, а тези устни, тъй фино извити, имаха цвета на бледа канела. Да си кажем правичката, и аз изглеждах долу-горе така като момиче.

Ето каква беше Лойл Брай, когато Юли я зърна за пръв път. Тя бе най-голямото чудо на града. Трудно момиче, израснало в самота — хората не я обичаха много, но аз я харесвах. Юли беше омагьосан от нея. Винаги търсеше случай да останат насаме — или навън, или още по-добре затворени двамина в нейната стая с порцелановия прозорец в Голямата кула, където живее до ден-днешен. Сякаш го бе хванала треска. В нейно присъствие не можеше да се владее. Когато бе до нея, той се перчеше, надуваше се, ругаеше и се държеше като истински глупак. На много мъже им се случва, ала не трае чак толкова дълго.

Що се отнася до Лойл Брай, тя седеше като малка кукла, гледаше го и се усмихваше с очи над високите си скули, отпуснала ръце в скута си. Окуражаваше го, разбира се, няма нужда да ви го казвам. Носеше дълга тежка роба, украсена с мъниста, а не кожи като останалите жени. Чух, че носела кожите си под нея. Ала робата й бе наистина необикновена, стигаше почти до земята. Бих искала и аз да имам такава…

Начинът, по който говореше, представлява смесица от поезия и загадки. При езерото Дорзин Юли никога не бил чувал такова нещо. Беше смаян. Започна още повече да се перчи. Разтягаше приказки за това какъв голям ловец е, когато тя казала — познавате музиката в гласа й: