Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

На Юли му се прииска да изкрещи:

— Мразя мъртвите и не желая нищо от тях!

Ала преглътна думите си и не каза нищо. И така загуби себе си.

Въпреки че се научи да изпълнява ритуалите за общуване с баща си, Малкия Юли никога не можа да разговаря с него, още по-малко с първия Юли. Мъртвите не му отговаряха. Лойл Брай обясни това с факта, че вероятно родителите му не са били погребани в своите земни октави. Никой не разбираше напълно тайнствата на подземния свят. Когато се опитваше да разбере нещо повече, той попадаше още по-силно под влиянието на жена си.

През всичкото това време Дресил работеше за общността, като се съветваше със стария Господар. Той продължаваше да обича Юли, дори караше синовете си да изучат някои от премъдростите, които странната им леля с готовност им наливаше в главите. Ала никога не им разрешаваше да остават дълго при нея, за да не ги омагьоса.

Две години след като на Дресил се роди Накри, Лойл Брай дари Малкия Юли с дъщеря. Нарекоха я Лойланун. С помощта на акушерка тя се роди в кулата под порцелановия прозорец.

Юли и Лойл Брай дариха дъщеря си със специален подарък. Дадоха й, а чрез нея на целия Олдорандо, календар.

Поради разцеплението през вековете Ембрудок нямаше само един календар. От трите предишни най-известен беше така нареченият Господарски календар. Той просто отчиташе годините от възкачването на власт на последния Господар. Другите два бяха отхвърлени като стари, а единия, Ансипиталния, считаха за доста зловещ. Изоставиха го по тази причина и по същата причина бе останал жив завинаги.

По старите календари рождената година на Лойланун бе съответно 21, 343 и 423. Сега годината на раждането й бе провъзгласена като Година трета след Обединението. Оттук насетне датите щяха да се отбелязват по годините, изминали след обединението на Ембрудок и Олдорандо.

Населението прие подаръка със същия стоицизъм, с който посрещна новината за скитащите се из околностите ансипитални мародери.

Веднъж, когато Баталикс изгряваше зад хоризонта, когато облаците бяха гъсти като слуз и мраз бе сковал древните постройки на града, от източната кула проехтяха звуците на стражевите рогове. Хората тутакси се разтичаха с викове. Дресил нареди жените да бъдат заключени в женската кула, където много от тях вече бяха започнали работа. Събра мъжете, въоръжени, на барикадите. Малките му синове застанаха разтреперени до него и се загледаха към изгряващото слънце.

На фона на светлия от зазоряването хоризонт се появиха рога.

Фагорите яростно нападнаха. Двама от тях яздеха кайдо, техните специални животни — рогати зверове с гъста и твърда червена козина, която устояваше на всякакъв студ.

Докато нападаха барикадите, Дресил заповяда на един от хората си да изпуснат малкия бент, който бяха построили преди това при горещ извор. Фагорите изключително мразеха водата. Върху им се изсипа бликналият горещ потоп, стана наводнение, водата ги заля до коленете и причини ужасно объркване сред редиците им. Някои ловци рипнаха да се възползват от предимството.

Едното кайдо падна в жълтата кал и зарита с копита, докато не бе убито от точно насочено в сърцето копие. Обзет от паника, другият фагор скочи високо с рогатия си кон и се прехвърли отвъд ограждението. Това бе легендарният скок, който твърде малко хора бяха наблюдавали досега. Животното се озова сред воините на Олдорандо.

Те пребиха кайдото до смърт и плениха ездача му. Много други зверове бяха ранени с камъни. Най-после нападателите отстъпиха, а защитниците бяха дали само една жертва. Всички бяха изтощени до смърт. Някои се хвърляха в горещите извори, за да възстановят силите си.

— Това е огромна победа на обединените ни действия — заяви Дресил. Той ходеше възбуден, тържествуващо свъсил вежди, като викаше на всички, че сега вече са едно племе и обединението им е скрепено с кръв. Оттук насетне всички трябва да работят за общото благо, за благоденствието на всеки един от племето. Жените се събраха да го слушат и си шушукаха, докато мъжете лежаха на земята, за да се съвземат. Това бе Година шеста.

Месото на кайдото беше вкусно. Дресил нареди да се проведе тържествена гощавка, която щеше да започне при залеза на двете небесни светила. Кайдото бе сварено в бликащите от земята води, после го опекоха на огньове, които запалиха на площада. Раздадоха овесено вино и рател да отпразнуват победата.

Дресил произнесе реч, същото стори и старият Господар Уол Ейн. Пяха се песни. Мъжете, отговорни за слугите, доведоха пленения фагор.