Брайън Олдис - Хеликония. Пролет

После избухнаха във викове от страх. Длай Хойн взе момченцата в прегръдките си. В това време Дресил и останалите бяха отвели чудовището.

Въпреки че огромното животно се бореше да се освободи от въжетата, хората го натикаха насила да влезе в кулата. Оживената тълпа от площада чуваше шумовете отвътре, които се местеха нагоре към върха на сградата. Когато първият ловец се появи на покрива, в задимения въздух се издигна радостен възглас. А трупът на кайдото се печеше зад тях и никой не го наглеждаше, ароматът му се смесваше с дима на горящи дърва и се носеше над площада, изпълнен с вдигнати нагоре лица. Втори възглас, по-висок от първия, отбеляза появата на фагора на покрива. Силуетът му се открояваше черен на фона на небето.

— Хвърли го долу! — крещеше тълпата, обединена в своята омраза.

Чудовищният водач се бореше с блъскащите го хора. Когато започнаха да го ръгат с ками, той заръмжа. После, сякаш разбрал, че играта свърши, скочи на парапета и остана така, втренчен в блъскащата се тълпа под него.

В последен изблик на ярост той разкъса въжетата си. Спусна се с прострени напред ръце, направи огромен скок и се отлепи от кулата. Тълпата не успя да се разпръсне навреме. Огромното туловище падна и смаза трима души под себе си — мъж, жена и дете. Детето почина веднага. От устата на останалите се изтръгна вик на ужас и отчаяние.

Дори тогава огромното животно още не бе мъртво. Изправи се на клатушкащите се крака, за да посрещне насоченото оръжие на ловците. Остриетата го промушиха през гъстата козина и твърдата плът. Чудовището продължаваше да се бори, докато жълтата му пихтиеста кръв потече по утъпканата от хората земя.

От известно време климатът показваше острите си зъби на човечеството. Мразовитият вятър проникваше през всеки лошо направен шев по дрехите на хората.

Двете небесни светила Фрейър и Баталикс вървяха по пътя си и изпълняваха задълженията си, а Час-свирачът продължаваше да свисти.

Половин година небесните стражи бдяха заедно над тях. После часовете на залеза им се раздалечиха, докато постепенно Фрейър завладя небето през деня, а Баталикс — през нощта. По онова време нощта рядко приличаше на нощ, а на деня не достигаше светлина, за да бъде наричан с право ден. След това небесните стражи отново се помиряваха: дните ставаха доста по-светли с две светила, а нощите — катраненочерни.

През една нощ, когато само студените звезди светеха над Олдорандо, когато студът и мракът бяха невъобразимо жестоки, старият господар Уол Ейн Ден издъхна. Спусна се в подземния свят, за да се превърне и той в шепнещ и да потъне до първичния камък.

Измина една година, после още една. Израсна ново поколение, остаря още едно. Броят на жителите бавно се увеличаваше под мирното управление на Дресил, а слънцата неизменно изпълняваха функциите си над главите им.

Въпреки че дискът на Баталикс бе по-голям, Фрейър винаги бе по-светъл и по-топъл. Баталикс бе старо светило, а Фрейър — млад и прелъстителен. Никой не можеше да се закълне, че Фрейър увеличава диска си, ала така разказваха легендите. Човечеството оцеля — в страдание или щастие, поколенията се раждаха и умираха и живееха с надеждата, че Утра ще удържи победа в света над тях и ще подкрепи Фрейър.

В тези легенди се съдържаше истина, както луковицата съдържа в себе си самото цвете. Така че хората знаеха, без да знаят, че знаят.

Що се отнася до многобройните, ала ограничени по вид и порода животни и птици, сетивата им бяха по-силно свързани с магнетичните колебания на планетата, отколкото човешките. Те също знаеха, без да знаят, че знаят. Усетът им подсказваше, че вече е в ход неизбежната промяна — надигаше се изпод земята, проникваше в кръвта по вените, във въздуха, в стратосферата и във всичко, което се съдържаше в биосферата.

Над стратосферата се носеше малък свят, построен от метал, извлечен от богатите пространства сред звездите. От повърхността на Хеликония този свят се забелязваше в нощното небе като обикновена звезда, която бавно се носи в небесата.

Това беше земната наблюдателна станция „Авернус“.

Бинарната система на Фрейър и придружителя му Баталикс бе внимателно наблюдавана от „Авернус“. Фамилиите на борда на станцията проявяваха особен интерес към Хеликония и това продължаваше повече от една от нейните бавни големи години около Фрейър, или звездата А, както го наричаха на борда на станцията.

Хеликония представляваше изключителен интерес за хората от Земята, особено през този период. Планетата се въртеше около Баталикс — звездата Б, както го знаеха на борда на станцията. И слънцето, и неговата планета бяха започнали да ускоряват движението по орбитите си. Те се намираха все още на около шестстотин пъти по-голямо разстояние от Фрейър, отколкото се намираше Земята от Слънцето. Ала седмица след седмица разстоянието се стопяваше.